„Прочети тази книга, тя е за Гари“ – казаха ми. Защото името на Ромен Гари оказва магическо влияние върху мен, неведнъж съм признавал обичта си към този френски литературен гений, който охотно посочвам като любимия ми писател изобщо. А още по-точно, „Обещанието на зората“ е любимата ми негова книга, защото е не само голяма литература, а е и автобиографична, а животът на Гари сам по себе си е литература. Или поне той го превръща в такава.
Точно това е и отправната точка на романа „Някой си господин Пекелни“ на Франсоа-Анри Дезерабл. Сам той почитател и познавач на Ромен Гари, Дезерабл съзнава как големият мистификатор, който единствен печели два пъти наградата „Гонкур“ (втория път под псевдонима и самоличността дори на Емил Ажар) създава литература от живота си – и самоволно си играе с фактите, оформяйки легенда, а не достоверен разказ. И когато случайно попада във Вилнюс, където Гари е живял, той се сеща за един човек от неговата книга (и може би от неговия живот) – г-н Пекелни. Той е от малцината, които вярват на леко истеричната майка на Гари, която се кълне, че синът ѝ ще стане велик човек, който ще се среща с велики хора. И заръчва на малчугана да им предаде, че „На улица „Голяма Погулянка“ № 16 във Вилно живеше някой си господин Пекелни“. Дезерабл решава да открие именно този незначителен и случаен персонаж от „Обещанието на зората“. Заравя се в архиви, в спомени, във всичко, което може да открехне прозорец към миналото и да му разкрие кой е бил Пекелни. И колкото повече търси, толкова повече се усъмнява в неговото съществуване. И затова го доизмисля.
На младини Пекелни свирел на цигулка с истинска страст, но после трябвало да работи, за да яде, така че след като се нанесъл на улица „Голяма Погулянка“, можел да се отдава на любимото си занимание само през нощта, а всички знаем, че през нощта хората спят. Тогава той изваждал цигулката от калъфа ѝ – кутия с охра, подплатена с виолетово кадифе, която бил намерил захвърлена в двора на кооперацията, опъвал космите на лъка, заставал зад пюпитъра през отворения към звездното небе прозорец и като намествал основата на инструмента между ключицата и челюстта си, свирел дълго в нощния мрак, но без да се чуе и звук: нито веднъж космите на лъка не докоснали струните на цигулката. Съседите сигурно спят, но ако все пак са будни, неговата музика може да не им се понрави, да им се стори досадна или пък скучна и току-виж го помолили да спре със скрибуцането, а той не искал да си има каквито и да било неприятности, стараел се да живее незабелязано, да не дава поводи за забележки и изобщо като че ли изпитвал неудобство, че съществува. Ето защо потъвал в сладостната мелодия на тишината, движел лъка по лакираното дърво на цигулката и свирел наужким, но гледал истинските звезди.
„Някой си господин Пекелни“ не е само роман за това търсене – това е роман, огледало на „Обещанието на зората“, а не по-малко е и роман за почитта на Дезерабл към Гари. Три нива са лесно различими в книгата и се преплитат в така характерните за френските автори кратки глави – в едното Дезерабл се опитва да създаде легенда за своя живот, точно както е направил Гари, описва своя неравен път към литературата и, разбира се, описва своята майка, сравнявайки я с фамозната жена, родила и бдяла над френския модерен класик. На второ, описва търсенето си на Пекелни, и при липсата му, го създава сам – рисува какъв е бил може би животът му, какво е правил, кого е обичал… и неумолимо го води към страховития край, който очаква всички евреи в тази част на света, заклещени между два звяра – съветска Русия и нацистка Германия. А в третото, което няма как да не привлича най-много внимание, описва живота на французина без френска кръв. Живот, в който той може би, а може би не, казва на всеки велик човек, с когото се среща, следните думи: „На улица „Голяма Погулянка“ № 16 във Вилно живеше някой си господин Пекелни“.
Трябваше да попитам Роже Грьоние, осемдесетгодишен писател, редактор в „Галимар“, където той, от 1949-а, всеки Божи ден, в дъжд, сняг и студ, отива пеша. Дълго време ритуалът му е един и същ, неизменен и свещен: става в шест часа, след две минути взима душ, в шест и дванайсет се бръсне, в шест и двайсет си слага панталона и закопчава ризата си, между шест и двайсет и пет и шест и петдесет пие кафе, докато чете вестниците, в седем без пет си слага вратовръзка и я завързва за минута, в седем без една си слага очилата и точно в седем часа, в дъжд, сняг или студ, излиза от дома си на улица „Бак“ и върви по нея с уверена походка, по която жителите на VII район сверяват часовника си: виждайки го да минава край прозорците, хлебарят знае, че трябва да извади хляба от пещта, домакинята – да събуди децата, пощаджията – да се качи на велосипеда и да започне обиколката си. Ето защо на 3 декември 1980-а, в деня след смъртта на скъпия му Ромен, когато Роже Грьоние, съсипан от мъка, остава в леглото си, хлябовете са препечени, децата закъсняват за училище, а пощата не е разнесена. Анархия.
Всъщност три измислени персонажа шестват по тези страници: Анри-Франсоа Дезерабл, господин Пекелни и Ромен Гари с няколкото различни имена. И вероятно части от описаното в „Някой си господин Пекелни“ съвпадат със случилото се в действителност, но кои – няма как да разберем. Защото животът и литературата често преливат едни в други.
От същите жанрове
