Местата имат души точно както хората. Това място е объркано и жалеещо.
„Някой виждал ли е Шарлот Солтър?“ е четвъртият трилър на дуета зад псевдонима Ники Френч, който чета – предишните бяха самостоятелните романи „Нечутата“ и „Услугата“, а от знаковата им поредица съм чел само първата, „Черен понеделник“. И ми се иска още в началото да акцентирам на чудесния куриоз, че героинята, около която наглед би трябвало да се върти поредицата, инспектор Мод О’Конър, се появява чак на страница 283, когато събитията вече видимо дерайлират. В по-голямата си част това е всъщност умело написана драма за разпадането на едно семейство и неуспешните им опити да съберат поне нещо от останките десетилетия по-късно, когато се завръщат там, където всичко е започнало.
За разлика от много други трилъри, в които двете сюжетни линии в миналото и настоящето се движат паралелно, тук те са поставени последователно – и на миналото е дадено правото да бъде не просто подготовка за основните събития, а да има самостойна и важна роля. Това е времето, когато Шарлот Солтър е блестяла като ярко слънце и е правела неотразимо впечатление на всички. Но и когато нейният студен съпруг очевидно не я е оценявал достатъчно, а още по-малко е оценявал четирите им деца, за които има саркастични думи пред публика още в първите страници. Това се случва по време на парти за рождения му ден, на който се събират близки и приятели, но едно отсъствие е повече от очевидно. Шарлот, наричана Чарли от близките ѝ, я няма. И никой не я е виждал. Или ще я види.
Събитията се вмрачават бързо, открита е само една косвена следа от нея, а скоро от реката изваждат тялото на човек, считан за нейн близък приятел… или нещо повече според теорията на полицията. Децата ѝ се лутат в отчаяни догадки какво се е случило с майка им, а техните приятели Грег и Морган, чиито баща е жертвата в реката, са също въвлечени в този кошмар. Авторите умело пресъздават осезаемата атмосфера на отчаяние, която обгръща семейство Солтър и която предначертава бъдещето им. А най-логично звучи не версията на полицията – а това, че собственият им баща е убил майка им, като поведението му е най-малкото подозрително. Той не е човек, който събужда каквито и да е симпатии определено.
Над тридесет години по-късно започва второто действие на тази трагична пиеса. От Шарлот все така няма и следа, но децата ѝ са жестоко белязани и така и не са превъзмогнали нейното изчезване. Баща им вече не е страшилището, от което са изпитвали ужас – той е старец, който губи бързо спомените си. Още двамина души от миналото пък са решили да възкресят спомена за случилото се – Грег и Морган се захващат да създадат документален подкаст за трагедията, за града и жителите му, и както може да се очаква, това катализира излизането наяве на дълго крити тайни. Следва нова смърт и вече в действието влиза инспектор О’Конър с всичките си лични проблеми и нетрадиционни методи на разследване. И макар да е пратена да се провали, тя отказва да го направи.
Всъщност основната героиня в книгата не е обаче инспекторката – не е и Шарлот, тя си остава само образ, който гледаме през чужди очи, и така и не получава право на самостоятелна изява. Истинският център на книгата е Ети, петнайсетгодишна към момента на изчезване на майка ѝ, и тази, която има най-много какво да изгуби. Във втората част на романа влиза друг човек – „новата Ети, остра, хладнокръвна и жестока“. Но тя, както пише Френч, „поне беше оцеляла“. Но е готова много скоро да се върне към внимателно съградения си живот – „прилежният ѝ гол апартамент, дългите часове педантична работа, регулираните ѝ връзки, усещането, че винаги владее ситуацията“. Точно това обаче ѝ е отказано – тя има важна роля в разкриването на всичко, което тридесет години по-рано е останало скрито. И точно развитието на нейния образ от чаровно и наивно момиче до счупена и сякаш студенокръвна жена, приковава основно вниманието в книгата.
Пак ще кажа, че за мен „Някой виждал ли е Шарлот Солтър?“ не е точно трилър, повече е драма, и това ми хареса, романът има вътрешна, макар и минорна в по-голямата си част енергия, чрез която двамината писатели умело създават атмосфера на подозрения във всички посоки, без да изпускат от фокус основното – изследването на човешката психика в най-тежките моменти. Мога да ви подскажа само да четете внимателно от самото начало, защото важните улики са там – и все пак си мисля, че ще ги пропуснете, аз лично го направих със замах. И очаквам да бъде преведена и следващата книга от поредицата – „The Last Days of Kira Mullan“.
От същия автор
От същите жанрове
