Няма закога да се живее, няма закога да се мре

 Андрей Велков е ръбат автор, не се побира в категоризации. Смело си мисля, с риск да ме пребие, както често се заканва, бабаитът му ниеден, че първите си две книги той написа като на шега, смесвайки лични спомени с прочетени истории от борческите времена, оплитайки налудничаво-забавни крими-приключения с финали от чиста фантазия. И май поизчерпа темата – и е достатъчно умен, за да го разбере, други продължават да дълбаят пресъхнали кладенци и се чудят защо книгите им с втръсналости залежават.

   „Няма закога“ носи част от тяхното послание – основно в областта на социалната критика, на абдикацията на държавата от грижата за възрастните хора, на почти абсолютната невъзможност с честен труд да се живее достоен, нормален живот, на продължаващото присъствие на номенклатурчици и техните наследници на властови или просто силно печеливши постове. Едновременно с това е и роман за разплата именно с това минало, което не спира да хвърля тъмна сянка над настоящето.

  Историята може да прочетете и от задната корица – тримата дядовци, които се събират за едно последно забавление, което внезапно се превръща в закъсняло с десетилетия отмъщение. Но мисля, че най-интересни ми бяха тримата, преди да се съберат, или непосредствено около него. Единият – с изградените си навици, с достойнството в заника на дните си, с рутината и запазения разсъдък. Другият пък е напълно подчинен на огромната си жена, която тотално е обсебила живота му – и начинът, по който се разправиха с нея и застрашителната ѝ мощ, ме разсмя. Третият, единакът, пък се занимава с изродите, които тровят живота на обикновените възрастни хора – телефонните измамници и мургавите крадльовци, тези безнаказани от закон и държава наглеци. И го прави повече от добре. Та тая троица може да се справи с всичко, дори и сумарно да е на възраст над два века. С тези колоритни герои „Няма закога“ ми напомни на друга добра социална сатира – „Революция с аритмия“ на Йордан Свеженов, където пак няколко дядовци се втурват в шеметно приключение, което по съвместителство спира и Трета световна война.

  Две неща ми направиха негативно впечатление. Велков улеснява прекомерно героите си – не стигат лесните пари, които се изсипват безпрепятствено, а и топлата връзка с мутрата от висок клас, който изживява своя катарзис, им осигурява царски път към изпълнение на целите им (но пък бруталното превъзпитание на мутренското изчопляче си заслужаваше присъствието на цялата тази линия). Другото е прекомерното хапване и пийване по тия страници, макар да е далеч от сладострастието на гурме роман, което ме отвращава (примерно „Лакомството“ на Мюриел Барбери), но все пак съществена част от действието е по маси, а не в действие, което би придало по-стремителни характеристики на романа.

   В заключение – „Няма закога“ е по-добра от предишните две книги на Велков – „Български психар“ и „Хрониките на Звеното“. И то защото е опитал отново да бъде и забавен, и сериозен, но мислейки не за себе си, а за измислени – или не – герои. И това се е получило добре, по-универсална, а не лична е историята.

  И все пак последната страница. Горчива. И нужна.