Започнах да разбирам чак на прага на четирийсетте. Не е добре да ви обича така, толкова млад, тъй рано. Човек добива лоши навици. Решава, че му се е случило. Решава, че ще съществува и другаде и ще може отново да го открие. Разчита на това. Оглежда се, надява се, очаква. С майчината обич животът още на зазоряване ви дава обещание, което така и никога не спазва. Подир нея сте принудени до края на живота си да дъвчете сухоежбина. След това всеки път, когато жена ви вземе в прегръдка и ви притисне до сърцето си, това са просто съболезнования. И човек все се връща да скимти на гроба на майка си като изоставено псе. Никога повече, никога повече, никога повече.
Хубавото при Гари е, че няма нужда да пишеш за него. Сам се е описал. „Обещанието на зората“ е една честна, изстраданa биография, в която един иначе затворен и нарцистичен мъж се отваря към света. Това е книга, поклон към майка му Нина, но и към жените изобщо – тези, които застават за мъжете си и ги защитават и подкрепят, тези, за които важи стихът на Стефан Цанев: „Тази, която ще каже: – Стани! – ако клекнем, когато се целят в челото ни.“
Майка ми говореше за Франция, както други майки говорят за Снежанка или за Котарака в чизми, и въпреки всичките си усилия, така и не успях да се отърва напълно от фееричния образ на една Франция на герои и добродетели за чудо и приказ. Вероятно съм един от малкото хора по земята, останали предани на една детска приказка.
Дълго време се страхувах да посегна към тази книга, имах това терзаещо усещане, че ще прочета неща, които не искам да знам, че книгата няма да ми бъде интересна, че ще бъде лична до степен да не я усетя истински. Каква заблуда. Гари е гений – и наистина е авторът, когото припознавам за най-любимият ми. Ако в „Лиричните клоуни“ той описва заника на един живот, то тук, в зората, която дава обещание, което няма да удържи, той описва своя колоритен живот – и основно майка си, която не само жертва всичко в името на бъдещето му, но и абсурдно и сляпо вярва в него, вярва, че той ще заслужи да се нарече французин, че ще стане посланик на Франция, ще е кавалер на Почетния легион, ще е велик, ще се облича в Лондон… последното Гари прави до края на живота си въпреки принципното си недоволство от британските разбирания за мода. Велик във всяко едно измерение, това е предопределението му – и малкият Роман расте с това убеждение, докато майка му като орлица воюва със смеха, с неразбирането, с ограниченията на произхода и социалния им статус.
От около година „пишех“. Вече бях изписал със стихове няколко ученически тетрадки. За да получа илюзията, че са публикувани, ги преписвах буква по буква с печатен шрифт.
– Да. Започнах голям философска поема за прераждането и миграцията на душите.
Тя направи знак „добре“ с глава.
– Ами в училище?
– Получих двойка по математика.
Майма ми се замисли.
– Те не те разбират – рече тя.
С много хумор и без капка ирония Гари описва своето детство – недоимъка, трудностите, местенията, борбата за насъщния. Описва как трескаво търси къде се крие точно този предопределен невероятен талант, как майка му подсигурява възможност да опита от всичко – човек не може да не се засмее на страниците, в които двамата трескаво дирят онзи изключителен псевдоним, който е първото стъпало към славата: „Почти бях стигнал до извода, че един псевдоним не стига като средство за литературно изразяване и че май ще се наложи да пиша и книги.“ Гари изразява обожанието си към майка си с пределна откровеност – на някого тази жена може да се стори чалната, някои нейни постъпки – ненормални, отдадеността ѝ на бъдещето на Гари – фикс идея… но аз знам какво е саможертвата на майката… няма по-достойна постъпка на тая окаяна планета. Саркастичен както винаги, писателят отрязва всяко мерзко подозрение още в зародиша му:
Вероятно е дошло време да се обясня откровено по един деликатен въпрос, с риск да шокирам и да разочаровам някои от читателите си и да мина за извратен син в очите на някои съдържатели на модни психоаналитични школи: по отношение на майка ми никога не съм имал кръвосмесителни пориви. Знам, че този отказ да погледна нещата право в очите веднага ще накара посветените да се усмихнат и че никой не може да гарантира за собственото си подсъзнание. Бързам също така да добавя, че дори недодялан човек като мен се прекланя пред Едиповия комплекс, откриването и илюстрирането на който прави чест на Запада и със сигурност представлява, заедно с нефта от Сахара, едно от най-плододайните находища на природни богатства от нашите дълбини.
„Обещанието на зората“ си е красив роман с добавена биографична стойност. В този роман едно дете изкласява от объркан малчуган до горд младеж, готов да завоюва света… когато идва поражението, което го приземява. Разгромът на Франция след немската блицкриг кампания го откъсва от майка му и се започват приключенските му перипетии из Африка и Англия, които той описва с много горчивина, но и с носталгия. Най-тежки са промъкващите се списъци с имена и указания къде са загинали носителите им – повече мъртви, отколкото живи приятели има Гари. Подобно вълнение буди и един от разказите в изключителния му сборник „Птиците идват да умрат в Перу“, където летците се събираха около картите и бродеха из лобните места на другарите си.
…и след като дълго се двоумих между живописта, сцената, пеенето и танца, един ден се насочих към литературата, която ми се струваше последен пристан на тази земя за всички, които не знаят къде да се дянат.
Но Гари не би бил себе си, ако не разкаже и за другите жени, с които се среща – от детските влюбвания, в които си склонен да извършиш всякакви геройства, за да заслужиш капчица внимание от някоя кокетка, до по-сериозните влюбвания на младежките години, когато си склонен да извършиш всякакви геройства, за да заслужиш капчица внимание от някоя кокетка 🙂
На майка ми ѝ се струваше напълно естествено великите мъже да карат жените да страдат и силно се надяваше, че в това отношение и аз ще дам най-доброто от себе си.
Колкото до моята колбасарка, нейната гледна точка беше съвсем простичка: аз трябвало да се оженя за нея. И придружи искането си с най-странния аргумент, който някога ми е било дадено да чуя в рубриката изоставена девойка-самотна майка.
– Ама той ме накара да чета Пруст, Толстой и Достоевски – заяви горката жена с такъв поглед, че просто да ти се пукне сърцето. – Сега какво ще стане с мен?
Има толкова много красиви моменти в тази книга, толкова трогващи малки истории, които описват без патос любовта между майка и син – например как Гари разбира колко е нужен споменът за изчезналия му баща на майка му и как застава начесто така, че светлината да огрява светлите му очи… и жената до него поне за миг да се полюбува на това наследство от мъжа, когото е обичала силно. Това момче разбира каква привилегия има – и дори да недоволства от някои крайности в действията на майка му, които често го излагат пред всички, той се подчинява на нейните решения, и с право, защото, ако не друго, то майките като цяло са прави в почти всички случаи. А за своя син майката готви нищо по-малко от величие, подобно на творците, които тя боготвори – но с малки уточнения, защото не е важно само изкуството, но и материалният успех, това пряко изражение на щастието, което само живелите в недоимък ясно разбират:
Пощенската картичка, която най-често носеше вкъщи и която намирах постоянно и навсякъде, беше тази на Виктор Юго. Тя все пак приемаше, че Пушкин също е велик поет, но Пушкин бил убит на дуел на трийсет и шест, докато Виктор Юго е живял до дълбока старост и в почести.
И ето го Гари… обгрижван, поливан, подготвен да бъде всичко друго, но не и маргинален. Войната го откъсва задълго от майка му, но писмата ѝ го намират навсякъде, където го запраща неговият дълг. Писмо след писмо от Нина продължават тази нефизическа, но неразрушима връзка, съществуваща между двамата. И в най-тежките моменти на поражение телефонът зазвънява и го спасява от гибел – писателят вижда в този момент знамение и за себе си е в правото си, разбира се. Но всяка война, дори тази световна и чудовищна, идва към края си – и там вече „Обещанието на зората“ се извисява към небето. Нямам какво да кажа за края, мога само да затворя тихо книгата, да се свия и да се оставя на тъгата.
За да се изправям срещу живота, винаги ми е било нужно женско присъствие, и крехко, и отдадено, мъничко покорно и признателно, та докато вземам, да се чувствам, че давам, докато се облягам – че крепя.
Не знаех, че човек може до такава степен да бъде обладан от един глас, от една шия, от едни рамене, от един длани. Искам да кажа, тя имаше очи, в които ми беше толкова хубаво да живея, че оттогава не знам къде да се дяна.
Преди време четох биографията на Ромен Гари, написана от Доминик Бона, беше чудесно да се потопя в живота на любимия автор. Но да четеш как сам той описва зората на своието битие – това е удоволствие, което не може да се сравни. По тия страници един живот се разгръща от предопределение към реализация – но в основата на това чудо стои само една могъща сила: майчината любов. Пред която граници няма, дори смъртта е безсилна.
