Обитаемият остров е в плен на омразата

   Мислех, че съм чел „Обитаемият остров“ на Аркадий и Борис Стругацки като дете, когато всяко лято опустошавах методично фантастичната секция на градската библиотека във Видин. Но още от началото се досетих, че не съм, и се отпуснах в още една шеметна история от двамата големи фантасти, та макар и да не бе от ранга на шедьовъра „Пикник край пътя“ или „Понеделник започва в събота“.

  Иска се смелост да напишеш тази книга в съветски времена определено. Главният герой Максим Камерер е наивен подобрен човек, който си играе на галактически изследовател, както мнозина около му, но на една „почти безобидна“ планета забавлението му секва – корабът му е унищожен, а той се оказва без възможност да се свърже със своите. Налага му се да оцелее в откачено и дълбоко милитаризирано общество, в което се оглеждат тоталитарните режими на миналия век, докато през неговия поглед разкриваме тайните му. Простодушието на Камерер е умерено дразнещо, разбира се, но пък Стругацки скоро го вкарват в сърцевината на режима, когато е обучен да воюва срещу враговете на режима, а по-късно пък след шеметен обрат се присъединява точно към тях и се опитва да открие как да разруши тираничното управление. Скитанията му разкриват различните лица на насилието, показват могъщата сила на пропагандата и в крайна сметка го правт свидетел на нелепа война. Развръзката в края бе доста очевидна, един приемлив край на тази проста алегорична приказка, която носи отглас от други времена, когато Студената война и ядрените оръжия са изглеждали като вечни – че глобалното противопоставяне е единственото що-горе стабилно състояние на нещата.

   И все пак ми се струва, че „Обитаемият остров“ на Аркадий и Борис Стругацки не старее така добре, както „Пикникът“, в който са засегнати толкова много универсални теми, които няма да загубят своята актуалност. Този роман ми се струва твърде целенасочено написан, изцяло подчинен на внушението, което трябва да прави (без да използва високотехнологични кули, които да носят болка), и това прави героите му недостатъчно развити за мен, твърде черно-бели и неодушевени наистина. Разбира се, гледам на тази книга с очите на възрастен, преди двайсетина години, когато е било времето да я прочета, сигурно щеше да ми хареса много повече.