– Нашият господар – казва високият писар – вярва, че някъде, може би в този стар град, в
някоя руина има писание, което съдържа целия свят.
Средният кимва с блеснали очи.
– И загадките отвъд него.
Химерий вдига глава с пълна уста.
– Ами ако го намерим?
– Господарят ни ще е извънредно доволен.
Ана примигва. Книга да съдържа целия свят и загадките отвъд него?
Такава книга би била огромна. Тя никога не би могла да я носи.
Преди немалко години вече един млад издателски екип имаше голяма нужда да улучи нещо голямо – и тогава колежката ми Рия Найденова успя със „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер, която завладя света и спечели „Пулицър“, а правата бяха взети преди тези ясни показатели за успех. Наскоро книгата се появи и в ново издание като предвестник на „Облакът Кукуландия“, чудото, което Доер пишеше години наред и чието енигматично име ме караше да чакам превода на Надя Баева с особено нетърпение.
Сега, проблемът да си написал добра задна корица – а този път си знам, че съм, е, че не знам как да напиша ревюто си за книгата – или поне за частта, разкриваща по малко от сюжета. Но ще опитам, без да гледам, да го направя втори път. Най-важната линия е в миналото, около османската обсада на Константиноп (вж. задължително и “1453. Падането на Константинопол” на Роджър Кроули), където Доер по изпитаната формула от предната си книга доближава едно към друго момче и момиче. Момичето е обитател на Града, през нейните очи са описани последните му месеци, агонията и глада, но и свободата, която литературата дава, обичта към книгите, която дава шанс за спасение въпреки всичко. Момчето е българче (та макар и с арабското име Омеир, която означавало „дълголетие“), което е увлечено заедно с двата си вола с османската армия с надеждата да види чудесата на света – и това го отвежда по-далеч, отколкото може да си представите.
От всички налудничави неща, които вършим ние, хората, казал му е веднъж Рекс, надали има по-смирено, по-благородно занимание от опита да превеждаш от мъртви езици. Нямаме представа как е звучал говорът на древните гърци; едва съумяваме да съпоставим техните думи с нашите; от самото начало сме обречени на провал. Ала самият ни опит, уточнил е Рекс, да примъкнем нещо през реката от сумрака на историята в нашето време, на нашия език, това е най-доброто сред всички безумни начинания.
Втората линия е близо до нашето настояще и среща възрастен преводач от старогръцки с едно свръхчувствително момче, което иска да взриви света, за да защити природата от хората. Преводачът организира поставяне на пиеса (по книгата, която споменавам по-долу), но заедно с децата-актьори, събрали се на репетиция, се оказват заложници на това момче, чиято трогателна история за мен е най-въздействащата в книгата, от нея струи тази обич към природата, която пронизва например и „Дървесна история“ на Ричард Пауърс, която прочетох наскоро. В тази част се разказва и за живота на преводача, за неговата обич и неговото пленничество, и е представена смирената красота на преводаческия занаят, който не винаги ценим достатъчно високо.
Третата е в близкото бъдеще на космически кораб, който се отдалечава бясно от съсипаната Земя. Проектиран да приютява поколение след поколение, докато стигне до нов дом за човечеството, този кораб е дарен с могъщ изкуствен интелект. Но дори той не може да направи нищо, когато заразна болест убива целия екипаж и единствено едно момиче оцелява в изолирана камера. Тя има достъп до дигитално копие на планетата, където да се скита на воля, и точно там открива следи към това, което ще събере тези три отделни истории в едно. И от толкова далеч тя се оказва по-близо до истината от всички останали. И тя я освобождава.
Тази тайна се крие в древна книга на име „Облакът Кукуландия“, написана на старогръцки от Антоний Диоген и изгубена през вековете, преди да бъде открита чудодейно и малко мистериозно. Именно историята на тази книга и историята, поместена в нея, тази за пастира Етон, който скита, дирейки начин да стигне до митичния град на птиците в небето, скрепя тези три истории, които се редуват една след друга, наглед толкова различни, но обединени в едно: любовта към книгите и четенето, към библиотеките и невидимата общност на четящите, която се простира през хилядолетията от първите знаци върху камъка до нашето дигитално настояще. Доер отдава почит и на класическата култура чрез своя роман, и на знанието като стойност само по себе си – и благодарност за всичко, което е оцеляло през вековете и е стигнало все пак до нас: останки, но всяка една от тях е безценна.
Четох отзиви, че романът на Доер е младежка версия на „Облакът Атлас“ на Дейвид Мичъл – чисто структурно могат да се намерят прилики, а е и удобна (при това силно ласкателна) идентификация, но според мен не е така. Както споменах, Доер донякъде повтаря схемата от „Светлината, която не виждаме“ с двете деца от двете страни на фронта, та макар и запратена в далечното минало, но останалите две части допълват мащаба на неговото въображение – тези истории може да са разделени от векове, но носят сходно красиво послание, което мога да се съглася, че е насочено към по-млада публика с оглед на възрастта на героите. И ако децата четат такива книги, всичко ще е наред за бъдещето, така си мисля.
Освен на Надя Баева за вдъхновения превод (и че пое без капка замисляне тази тежка задача), искам да благодаря и на редакторката Ганка Филиповска, и на коректорката Ния Харалампиева, свършиха чудесна и прецизна работа, а накрая и на Фиделия Косева, която по изключение ми даде не обичайните пет-шест варианта за корица, с които да се главоболя, а само един – който виждате – и каза: „Това е корицата, сигурна съм!“ И беше права, и одобрението на Доер за нея дойде без никакво забавяне. А аз се надявам да се издадат и другите му книги на български, той определено е сред най-оригиналните и интересни писатели на нашето време.
От същия автор
От същите жанрове
