Обсадата на Кришнапур възвестява залеза на Британската империя

Както бубите предат коприна, така и хората предат грехове.

Преводачът Владимир Молев ми препоръча горещо книгите на Дж. Г. Фарел, досега от неговата „Имперска трилогия“ са излезли две на български език: „Вълнения“ и „Обсадата на Кришнапур“, като първият е посветен на борбата за независимост на Ирландия, а вторият на известното сипайско въстание в Индия от средата на XIX век, за което бях чел тук и там през годините. И макар привидно темата да е наглед драматичната обсада на един пограничен пост, в който месеци наред англичани едва оцеляват срещу далеч превъзхождащи ги противникови сили, това не е приключенски роман, а по-скоро камерно пресъздаване на колониалното общество в един застинал миг от историята, когато властта на британците все още изглежда предопределена и нерушима, но всъщност основите ѝ са на ръба на разпада, а с това и загубата на „перлата в короната“.

Той знаеше, че занятието, с което човек си изкарва хляба, невинаги води до личностно усъвършенстване; при някои резултатът беше видима развала.

С едва шепа герои Фарел рисува живия и отчасти комичен, отчасти абсурден от наша гледна точка образ на тази затворена и вгледана изцяло в себе си колониална общност, членовете на която са си вменили цивилизаторска роля, но сами на свой ред са пленници на изобилие от социални предразсъдъци. Още преди обсадата през очите на Робърт Флъри, наследник на директор на Източноиндийската компания, натоварен да напише хвалебствен опус за британските успехи в облагородяването на индийците, виждаме този самодоволен и самодостатъчен малък свят, който обитава своего рода оазис, в който увековечават своите порядки и начин на живот, като нехаят за всичко, което техните действия причиняват на индийското население. Местните жители почти не присъстват в романа, освен като нападаща хаотична орда, само тук-таме има по някоя сцена, в която например е показано суеверието на местните, които предпочитат да извършват приношения срещу наводненията, а не да се подсигурят срещу тях. Целият фокус е насочен към малък набор от хора, които, дори под обсада, се опитват колкото се може по-дълго да опазят своите разбирания за приличие. Това е общество, в което жените са само украшение – „отличителното умение на жената е да слуша мълчаливо и така да създава благоприятна атмосфера за един хубав разговор“, а убеждението на мъжете е, че „жените са слаби, винаги ще трябва да се грижим за тях“. Вмъкването сред тях на една „пропаднала жена“, всъщност жертва на изнасилване, създава причини за раздор, особено и когато мъжете обръщат внимание на нейното привличане. Това е свят, в който религията има все още изключително силна роля и появата на съмнения в нея събужда гнева на падрето, все още се вярва във френологията, а противоречивите методи за лечение на двамина лекари се превръщат в истинска малка война помежду им. Обсадените британци воюват не само със своите противници, но и със своего рода библейки напасти като порой от бръмбари, които водят до изваждане на показ на голо женско тяло, лелеяна гледка за тези твърдо морални индивиди, които чак в края под унищожителните удари на глада свалят своя гард.

…самата Индия вече не беше същата; приказките за щастливите туземци, водени напред по пътя на цивилизацията, се бяха оказали измислица.

Мислех си как сцените с битките и изобретателността на англичаните, които правят какви ли не чудеса, за да удържат своята постоянно смаляваща се крепост, ми напомнят на първите книги от великолепната поредица за Шарп на Бърнард Корнуел. Разбира се, там водещо е приключението и триумфите са задължителни, докато в „Обсадата на Кришнапур“ целта на Дж. Г. Фарел е съвсем различна – стъпвайки на откъси от дневници, свидетелства на очевидци и изобщо всички изглеждащи смайващи събития от тази многомесечна обсада, той пресъздава началото на залеза на империята и промяната, която връхлита отгоре ѝ, през мъките и драмите на тези обсадени англичани и техните слуги. Някак в началото не осъзнавах мащаба на техните възможности, нито обилието от муниции и хранителни запаси, на които могат да разчитат, но в крайна сметка продължителният период на неистови страдания и постоянна заплаха за живота пречупи един по един всеки наглед гордите и несломими колонизатори – и точно с това всъщност Фарел ме впечатли най-силно, как показа постепенната промяна у всеки от своите герои, които неистово искаха да опазят своите порядки ненакърнени, но това се оказва непосилно. Определено интригуващ роман, написан на висок, но много четивен стил, а наградата „Букър“, която получава през 1973 г., само показва колко са се променили критериите за избора през половината век оттогава.