Светлината, която струи от тази книга, е поразяваща. Разказите се реят като балони в летния въздух, а герои(ни)те на Шмит сякаш не са подчинени на естествената и приковаваща гравитацията на битието – в един миг се откъсват от него, от натрупаните житейски несполуки, и отлитат там, където ги води любовта. „Одет Тулмонд и други истории“ е пиршество на красивото, леко писане, което раздава щедро удоволствие чрез неостаряващата романтика, поръсена с щипка тъга, и – колкото и да е чудно – начесто смърт като неизбежния антипод на живота.
Уанда Уинипег бе стигнала до онзи щастлив момент в живота на пробивната жена, когато цинизмът най-сетне ражда мъдрост, и вече свободна от моралните повели, тя се радваше на живота такъв, какъвто е, и на мъжете такива, каквито са, без да се възмущава от тях.
Сред героините на Шмит са надменната богаташка Уанда, заличила миналото си, но не и спомена за мъжа, когото е прелъстила чрез изкуството; студенокръвната и вечно недоволна от живота Елен, която се научава по трудния начин да вижда света в различни от мрачните краски; Одил, пленница в дома и спомените си; измамената Еме, дала живота си на един мъж, който така и няма да напусне семейството си, и оставаща само с един фалшив Пикасо и шепа дрънкулки в замяна на пропилените години; Изабел, която открива второто семейство на мъжа си, впуска се в драматично дирене, за да открие единствено себе си; босоногата принцеса и актьорът с магнетична външност и липса на талант; самата Одет Тулмонд, която сбъдва мечтите на безброй жени по света и получава вниманието на писателя, чиито романи обожава; и накрая драматичната история за няколко затворнички по време на комунизма, които имат един малък молив и безброй неща, които искат да напишат на децата си.
Онези, които се доближаваха до нейните изпълнения, колекционираха любовници поради сексуално хищничество или от душевно непостоянство, а Елен ги събираше от идеализъм.
Разбира се, имаше моменти, в които сладостта чак нагарчаше – например краят на разказа за Одет Тулмонд е толкова cheesy, че ми призля, но зад него съзирам по-скоро проява на чувство за хумор от страна от Шмит, някакво намигване към читателките му, нежели сериозност. Но стилът, великолепно предаден от Зорница Китинска (която претворява на български и любимия ми Ромен Гари), стилът е всичко – а Ерик-Еманюел Шмит владее занаята си до съвършенство. Игривите диалози, афористичните пробиви, умението да се правят пробиви в битието на обикновените хора и да се извежда есенцията на тяхната емоция в кратки страници – това е, което привлича неустоимо. Непростимо е, че досега пренебрегвах този автор, неясно защо го приемах като заплаха за страстта ми към Гари, но двамата са различни – последният изпитва благоговение към жените, издига ги на пиадестал, докато Шмит разбира, че те трябва да бъдат прегръщани и обичани колкото се може повече.
