Nezzo:
За прозата на Шмит мога да използвам една-единствена дума и тя ще бъде достатъчна – приятна. От която и страна да я погледна, тя е по-скоро по средата на всичко.
„Одет Тулмонд и други истории“ не е много различна от „Кръговрата на незримото“, като се замисля. Усеща се една и съща трагичност в прозата и един и същи край, което най-силно ме дразни в Шмит. За него краят е край, тотално действие, безвъзвратно. Той поставя точно една пределна точка и толкова, сякаш реже историята си като парче салам. От друга страна, пък и краят е неточен или неприятен, историята те увлича и изведнъж прас, край. Преди изобщо да си се усетил.
В книжката има няколко разказа, всички са за силни и преуспели хора, които са някак нестабилни. Мисля, че имаше само един разказ от лицето на мъж, всички останали бяха за жени, произлезли от нищото и станали надути чанти, пред които обществото се кланя. Истерични съпруги, които откриват, че живота им е сладка измама, но преди да успеят да го осъзнаят, губят и малкото, което имат. Искащи да живеят вечно жени, но погубени от болест, която им причинява страх от самите себе си, и, разбира се, Одет.
Историята за Одет Тулмонд е избрана за главна в книгата, може би защото е най-съдържателна. Одет е самотна вдовица с две сбъркани деца, която преоткрива живота си в книгите на нашумял писател. Но когато го среща, губи ума и дума, по-късно намира шанс да поправи грешката си и една вечер той чука на вратата й с един единствен въпрос. „Обичаш ли ме?“ я пита той, а тя, без изобщо да се замисли, му отговаря „Да“. Мечтата на всяко момиче – да достигне звездите.
Мисля, че бях дотук с прозата на Шмит. Да, увлича те, но по едно време започваш да се чувстваш преял от нея, достатъчна ти е.
