Казвам се Джоел Салинас. Аз съм невролог и полисинестет, човек с множествена форма на синестезия. Посредством синестезийното огледално докосване, една от формите на синестезията, тялото ми чувства физически усещанията на другите – и понякога ме предава, губи ме в хората, които виждам пред себе си.
Точно преди година излезе един много важна за мен книга – мемоарът „И дъхът стана въздух“ на Пол Каланити. За моя огромна изненада книгата стана една от най-успешните в моята редакция за годината, читателите я оцениха и обикнаха точно така, както и аз. Затова и с радост взех правата за „Огледално докосване“ на Джоел Салинас – лекар, който наистина умее да усеща болката на пациентите чрез особена форма на синестезия. Това стига и до крайности – когато някой пациент умре, той преживява неволната си смърт – чувства как тялото му се изпразва и става безжизнено.
В своя високохудожествен и много задълбочен мемоар Салинас разказва не само своя нелек живот, в който е трябвало да се бори с препятствия, абсурдни за нас, с „нормалните“ мозъци, но и за много други хора с различни видове синестезия, които виждат света по начин, който дори не можем да си представим. Много велики творци са били синестети и на тях дължим изумителни произведения на изкуството, но тук се говори за не по-малко важното умение да четеш умовете и душите на хората, да изпитваш емпатия към тях, да се потапяш в болката им… и в крайна сметка да им помагаш да върнат контрола върху живота си – точно това, за което говори и Каланити с такава страст в своята книга.
Нямаше да позволя на нещо подобно да се случи отново. Пациентите разчитаха на мен. И трябваше да бъда там за тях. Възнамерявах да изтърпя всичко и да отида отвъд болката, отвъд смъртта, отвъд всяко страдание, което изпитам, за да се протегна към тях и да ги лекувам в разгара на болестта им. Осмислянето на ехото от нечия друга възможно най-мрачна и най-отчаяна болка се причисляваше към отговорностите, които ми се полагаха, след като се прибера у дома.
Предполагам, че в момента изпитвате недоверие към това, което пиша – човек, който изпитва болката на другите, каква е тая измишльотина? Всъщност си е съвсем конкретен невронен феномен, който тепърва науката изледва – тези дни ще пиша и за книгата „Мозъкът разкрива“ на прочутия изследовател Вилаянур Рамачандран, с когото Салинас е работил и благодарение на когото е опознал себе си и своето виждане за света по по-добър начин. Ето какво пише самият Салинас, предпочитам да оставя неговите думи, за да усетите дълбочината, на която той осмисля себе си и света:
Винаги зная каква е физическата форма на тялото ми, къде свършвам аз и къде започва някой друг. Усещам същинското докосване на дрехите си, натиска на пода към краката, нервите в ставите, които ми съобщават по какъв начин и къде се намира тялото ми в пространството. Едновременно с това обаче в мен възниква друг слой от сетивно преживяване. Изпраща противоречива информация през мозъка ми, от горе до долу, в директно съревнование с почти неопровержимата информация от долу нагоре, която ми казва къде съм и как съм. Прибавите ли към тези преживявания и останалите ми синестезийни преживявания, всекидневното ми съществуване може да ви се стори като нещо, което виждам през калейдоскоп, вторачен в безкраен, мултисетивен пейзаж, докато живея, потънал в дълбок, непрестанен сън – далечен и противоречащ на рационалната научна мисъл.
Едва ли можем да си представим наистина какво е да си дете, което вижда света различно от своите връстници – най-малкото че трябва да се нагаждаш към общото, а не към личното, за да се впишеш. Салинас не е много добър в това, налага му се да работи много повече от всички, за да запази себе си от заливащата го информация.
Огледалното докосване беше суров, но справедлив учител. Още от детството ми тази моя отличителна черта изискваше от моя страна едва ли не монашеско посвещение на физическия и умствения труд по забавянето или филтрирането на приливите от сетивна информация, докато в същото време опазвам неустрашимото, окървавено стремление на любопитството. Посредством множеството смиряващи и неочаквани въпроси, породени от тази отличителна черта, развих по-култивирано познание за споделената от нас човечност, задълбочено разбиране към останалите хора и по-истинно усещане за това откъде започваме и къде свършваме всички ние. Не без саможертви, разбира се. И не без отчаяна борба.
По-късно, докато следва медицина, той претърпява тежък инцидент. И това е един от повратните мигове в живота му – също както Пол Каланити, и за него преживяването да бъде пациент го белязва завинаги – и отпечатва в него най-важното: „всички сме пациенти, всички сме лечители, едни и същи хора“.
Бях толкова благодарен за получените грижи. Но още по-голяма благодарност изпитвах заради онова, което научих от медицинския си случай. Заклех се никога да не забравям за преживяването от страна на клиничния работник или страната на пациента, докато продължавам обучението си по медицина. В деня, когато се върнах на лекции, все още бях със завързания на възел бежов чорап на главата. Най-накрая раната зарасна достатъчно, така че свалих чорапа, за да разкрия разреза. Постепенно той се превърна в отличителен белег, ценен спомен. Исках да съм сигурен, че всеки път ще ми напомня за преживяното, когато погледна в огледало или видя моя снимка: всички сме пациенти, всички сме лечители, едни и същи хора.
Изключително интересни бяха за мен описанията на хитроумните тестове, с които ред изследователи проникват в начина, по който Салинас вижда света – например факта, че той вижда буквите и цифрите в цветове, което променя доста силно стандартния тест за острота на зрението.
След това Дейвид изведе на компютърния екран таблица за проверка на зрението. Накара ме да застана на няколко крачки и да прочета всеки ред, докато не достигна най-ситния шрифт, както при преглед на очен лекар. Когато приключих, Дейвид ми каза да направя стъпка назад и отново да прочета таблицата. Това продължи, докато не се озовах на повече от седем метра от екрана, чак в коридора, където най-после ни свърши мястото. Колкото и далеч да се намирах обаче, неизменно успявах да прочета и най-малките букви, дори и бавно да губеха и отново да идваха на фокус. Стига да запазваше някакво свое подобие, буквата възприемаше синестезийния си цвят: резедаво петно за G; кафяво цапнато – D; мъгляво червено – A.
А още по-интересно става, когато започват да бърничкат още по-навътре – например какво се случва, когато един символ се превръща в друг. При нас това не било особено драматична промяна, но при синестезийната обработка има и смяна на цвета, което отвежда към много интересни заключения как точно работи мозъкът на Салинас:
За мозъка ми цифрата 2, завъртяна на 90 градуса обратно по часовниковата стрелка, изглежда като изправена буква N. Бях впечатлен каква драматична промяна имаше в цвета въз основа на ориентацията на графемата, а и колко подсъзнателна, неволна беше тази промяна. Предположих, че вретеновидната гънка на мозъка ми обработваше графемата по вродения за тази мозъчна зона начин. Светлинните форми, влизащи в очите ми и можещи да представляват N, са кафяви. Съзнанието какво гледам, беше далеч по-малък фактор, отколкото каква светлина навлиза през оптичните ми нерви.
Ето как самият Салинас описва своето състояние, което не споделя задължително с другите синестети:
Синестезията огледално докосване, преживяването на физическо усещане за докосване, докато наблюдавате докосване, споделя някои от по-общите свойства на другите форми на синестезия. Възниква на съзнателно ниво, което значи, че синестетът осъзнава процеса и дори може да опише в подробности преживяването. Синестезийните преживявания се задействат автоматично от визуални стимули, които не се асоциират по принцип със съзнателно преживяване: графеми в цвят, звуци с вкус и в случая с огледалното докосване – образ с докосване. Например аз чувствам огледално докосване в части от тялото, които кореспондират визуално с онзи или каквото гледам, също като в огледало особено когато сме лице в лице. Както при някои синестети с огледално докосване обаче мястото може да бъде и анатомично – ляво за ляво, дясно за дясно, когато стоя редом с човека.
Огледалната невронна система е същностна за нашето развитие като вид, за което пише пространно Рамачандран в горепосочената книга, но точно „дефект“ в нея създава и различния свят на лекаря:
Всички тези характеристики сочат към заключенията от резултатите, проведени след томография и енцефалограма, и най-вече – че огледалното докосване основно е свързано с увеличаване на активността на огледалната невронна система и е почти непрекъснато действаща отличителна черта, отнасяща се към хиперсвързаността посредством късо съединение между мозъчните ни зони, които обикновено се активират, когато човекът почувства как някой го докосва. Хипотезата се подкрепя допълнително от наблюденията с по-мащабни измервания на структурната мозъчна свързаност в онези части от мозъка, които се отнасят към социалното възприятие и емпатията.
Когато описва преживяванията на свои пациенти и приятели, Салинас показва и как се учи от всеки един от тях, от техните победи над заболяванията им, на прогнозите на лекарите, на отказаните шансове – те печелят битки и защитават правото си да живеят така, както искат.
Слушането, наблюдаването, чувстването на преживяванията на останалите – Фиона, Рейниър, Роузи, Тери и безбройните други – всичко това ми позволи да открия перспективата към себе си в толкова широк смисъл, че най-после успях да разпозная своето аз, моето тяло, моята история. Всяко тяло съдържа своя история, своя тиха епика. Освобождаването му в света изисква търпение и сила на духа. Но така в крайна сметка декларираме себе си с нашия собствен непоколебим глас, готови за света и с помощта на емпатията – това е единственият начин, по който можем да останем открити за този свят.
В крайна сметка Джоел Салинас отправя апел към всички – че емпатията може да се използва и без човек да има някакво невронно заболяване, така че да изпитва директно болката на околните. За него тя е важна, за да се разбираме един друг – и да има по-смислен свят.
Емпатията е умение, което отчаяно се нуждае от включване като част от емоционалното ни обучение. Огледалната невронна система е мрежа, която всички притежаваме и можем да преживяваме с различни равнища интензивност. Практиката и опитът ни помагат да развиваме изострена активност в огледалната мрежа. Експерименталните доказателства сочат, че повишената активност в огледалната мрежа възниква, когато наблюдаваме движения, на които сме обучени, в сравнение с движения, на които не сме: балерината има повишена активност в огледалната мрежа, когато види плие или пирует. Майсторът в бойното изкуство капоейра има повишена активност, когато наблюдава движението пиао сем мао, плувецът – когато наблюдава плуване, и така нататък. На невробиологично и социално ниво един човек може да практикува емпатия, за да се свърже по-дълбоко с друго човешко същество.
„Огледално докосване“ е от онези редки книги, написани от хора, които наистина виждат света по различен начин. Джоел Салинас е прекарал целия си живот в осмисляне на своя пъстър вътрешен свят, в борба да изолира себе си от натрапчивото присъствие на околните, което усеща на чисто физическо ниво, както и да се научи как да използва дарбата си – няма да нарека синестезията му заболяване – за да помага на хората като лекар. Борбите в личния живот са наистина трогателни, той е деликатен човек, който е водил борби, непонятни за нас – за ума си, за мислите си, за своето Аз срещу света. И намира своите отговори в емпатията, в помощта за страдащите, там изгражда своята същност като човек, който може да помогне повече, отколкото всеки друг. Затова и тази книга е ценна и съм горд, че я издадохме. Благодаря на Петър Тушков за внимателния превод, на Ганка Филиповска за прецизната редакция и на Фиделия Косева за прекрасната корица.
От същите жанрове
