Огледалото на нашите злочестини и на краха на цяла Франция

Затова сме тук. По време на война вярната информация не е толкова важна, колкото успокояващата. Истината не е наша грижа. Ние имаме по-висша, по-амбициозна мисия. На нас е поверен духът на французите.

  Минаха се цели осем години от прочита на „Ще се видим там горе“, началото на знаковата историческа поредица на Пиер Льометр, простряна в онова объркано време между двете световни войни, в което Франция търси себе си, но открива само нови поражения и от външни, и от вътрешни врагове. Шеметната сатира ме впечатли и с мащаба на въображението си, и с прекрасно обрисуваните си герои, които се вихреха на сцената на следвоенните години, в които всичко е наглед възможно и няма лъжа, в която не може да се повярва. След нея дойде продължението – „Цветовете на пожара“, което стесни фокуса върху една героиня и продължи да разказва на заден план какво се случва във Франция през 30-те, когато от изток нова заплаха се надига, а пътем се проследяваше и едно грандиозно лично отмъщение. И най-сетне имах възможност да се насладя и на завършека на трилогията – „Огледалото на нашите злочестини“, което се развива в началото на 40-те и на фона на германското завоевание завършва смайващите истории, започнали далеч назад в миналото.

   Всичко начева с порасналата Луиз, която в първата книга бе още дете, което се дивеше на маските на ранения Едуар Перикур. Тя живее спокоен и наглед примирен живот, сервира на редовните си клиенти и нищо не предвещава, че скоро ще тича гола по един булевард, което ще я отведе и под безмилостния взор на съда, и към разкриване на тайните от миналото. Успоредно с нейните дирения са описани трагикомичните военни преживелици на добряка Габриел и мошеника Раул, който, макар да е само младши сержант, успява с много нюх и наглост да оглави мащабна черна борса, в която се търгува всичко от достъпните му военни запаси. А никой нехае, че това отслабва отбраната срещу предстоящото германско нападение, което изглежда колкото сигурно, толкова и невероятно за всички. А през образа на многоликия Дезире пък е описан целият хаос във френското ръководство в този период, което само си вярва на пропагандните лъжи, с които успокоява паниката сред народа. И докато тези герои се лутат из предаващата се бавно, но сигурно Франция, доближавайки се неумолимо и през ред абсурдни преживелици (включващи дори една маймуна!) едни към други, малко по малко от миналото изплуват истории за любов, за ревност, за изневяра и в крайна сметка за по-силния от всичко зов на кръвта.

 В „Огледалото на нашите злочестини“ Пиер Льометр представя сметката за всички грешки, които бяха направени в предишните книги – както от отделните герои, така и от цялата френска нация през нейните институции, лидери и търгаши. Всъщност смятам, че книгата може да се чете и самостоятелно, достатъчно податки са дадени за всеки от героите и как са стигнали до тези изходни позиции, от които тръгват едни към други, и само догаждам всъщност колко интересно би било да прочета трите книги една след друга – но това е нещо за далечното бъдно. Можем и спокойно да подминем всяка от тези лични истории и малките детайли, които ги оживяват, и да следим само фона – защото там е голямата история, която Льометр всъщност разказва, там е отказаното величие и предопределеното падение на Франция, която изпива горчивата чаша до дъно, без да подозира, че дори и след победоносния край на войната я очакват още и още разочарования и трагедии в напразните опити да задържи своите колонии. Точно в това е същинската стойност на тази трилогия – тя е история на една държава в безтегловност, която не открива твърда почва под краката си, а това е отразено и в преживелиците на всички герои, които Льометр с истинска обич рисува.