Дори когато човек спре да съществува като биологична единица, а живата плът се превръща в гниеща маса и кокали, по тях все още могат да се намерят сведения за мъртвия. Костите продължават да ни говорят, стига да знаем как да си преведем казаното от тях. Ето това правя аз.
Убеждавам мъртвите да си разкажат историите.
„Огнената диря“ бе тоталната изненада. Обичайно е вторият роман от започнала силно поредица – с „Убийства в Манхам“, да е по-слаб от първия, да е като негов отглас, дори почивка преди реалното и осмислено поемане в нова посока с евентуалната трета (пък тъй като избързах с петия, „Мъртви води“, мога да свидетелствам, че продължава добре). И до половината на тази книга нещата си изглеждаха точно така – но после Саймън Бекет внезапно включи на скорост и в последните петдесетина страници тотално разби арогантната ми убеденост, че вече мога да предвиждам какво ще се случи в кървавите трилъри, по които така се запалих. Обрат, вплетен в друг обрат, той в трети – и всички логични и навързани така добре, че след всеки си удовлетворен, че загадката се е разплела, и новата посока те изненадва напълно.
Дейвид Хънтър едва е оцелял след драматичната развръзка на предишната книга. Заживял е нов живот с любимата си, която сподели с него ужаса от Манхам. Но връщането му към работата с трупове малко по малко ги разделя – след самоналоженото изгнание в селцето той има нужда отново да се отдаде на зловещия си занаят – да разкрива истината, написана по костите. И когато приема поредното спешно обаждане и отива на изолирания остров Руна близо до Шотландия, знае, че подлага връзката си на риск – но не знае, че животът му ще е в още по-голям риск.
Руна е живописно, но обречено на бавно загиване кътче. Надежда му дава заселил се наскоро богаташ с красивата си съпруга, който финансира различни подобрения. Но сега един пенсиониран полицай е открил мистериозен обгорял труп в изоставена постройка, а Хънтър бързо класифицира случая като убийство. Но преди да дойде кавалерията на криминалистите, се разразява адска буря, островът остава изолиран, а огньове започват да пламтят един след друг – честно казано, българското заглавие е по-подходящо от оригиналното. Хънтър отново се сближава с няколко от местните, попада сред неизбежните интриги и стари вражди, а опознаването на острова и неговите жители го поставя и в положението на мишена. Сякаш неговото идване е донесло злото в дотогава спокойното място – и никой не иска да приеме, че сред хората, които чудесно се познават един друг, има убиец. Но той е там и нанася удари отново и отново.
Както казах, изключителен край има „Огнената диря“ – разбира се, изолирането на острова от мощна буря е банален похват, но върши работа в случая, защото недопускането на външния свят е същностно за изострянето на действието. Бекет продължава да използва Хънтър, за да описва знанията си по въпроса за разчитането на трупове – и информацията, която може да се получи от тях, е в основата на целия сюжет. Едно ясно сюжетно повторение само според мен беше излишно и се надявам в следващата – „Шепотът на мъртвите“, да отсъства.
