Лора Лазар отново е тук с още един мъчен за разрешаване случай за цапнатия в устата полицай Мишената. След като в „Грешният квартал“ той трябваше да се бори с психопат, който използва поезията на Атанас Далчев, тук пазителят на реда е изправен пред поредица от престъпления, свързани с огън – тайнствен пироман пали нощем пожари, като първият е особено впечатляващ. В планински проход запламтява огромно разпятие, а на него изгаря тяло на човек – а в следващите седмици някой пали още хора из града. Мишената е с вързани ръце поради липса на доказателства, но на всяко местопрестъпление се оказва завеян художник и учител по изобразително изкуство, около чиито картини се завърта интригата.
Евлоги Аладжов е симпатичен и наивен младок, който се чувства притиснат от загрижеността на всички хора, които милеят за него – от приятелите му, през пряката му шефка, която го сваля, та до красива ученичка, хлътнала в младия си учител по най-чаровен начин. Художникът обаче е обладан от огъня от нощта, в която пред него пламва огненото разпятие – опитва се да нарисува пламъците по различен начин, а неведоми сили правят така, че картините му стават истина в реалността. Лора Лазар вкарва комичния персонаж на Еми Месиянска, журналистка, която се опитва едновременно да е сериозна, но и пише за езотерични сайтове – чалнатата мадама вярва, че Аладжов умее да пали огън с мисълта си и го преследва неуморно. Не стига това, а полицаите се опитват да го притиснат, а в ателието му се нанася странен бездомник, който сипе мъдрости на кило. А пък наоколо постоянно нещо пламва…
Няма да ви разтягам локуми, който е чел някоя от книгите на Лора Лазар – освен гореспоменатата, другите са „Чашата на проклятието“, „Небеса от грях“, „Убиец назаем“ и „Веселото гробище“, – знае какъв чудесен стил може да очаква, остри диалози и запазване на тайната до последните страници, като подозренията водят ту в една, ту в друга посока (шести пореден роман не успявам да позная кой е убиецът, на седмия ще успея!). Много ми допадна, че Лора с лекота използва изразните средства на професионалните художници, жонглира с колоритни имена на цветове, наистина почти описва с думи пламъците – това, което на Аладжов не му се отдава в картините му. Добре е прокарана езотерично-религиозна линия, в която символиката на огъня и разпятието е разгледана като същностна за случващите се престъпления. Но както винаги, истината е по-различна от очакваното.
