Аз съм още постбазарен (разбирай смазан и мозъчноблокирал), така че третото страхотно ревю на Десислава Стоянова (след “Всекидневно пиене” на Кингсли Еймис и “По пътя към един приятел” на Нилс Фредерик Дал) идва тъкмно навреме. От базара взех 13 книги (аууу, фатално!) и в следващите дни ще ви занимавам основно с тях.
“Стари хипари” ви качва на стоп за морето, но не онова с кичозните хотели, пълни с чужденци и лъскави нашенци. Озовавате се на едно друго море от едно друго време. Пападате в оазис на свободата или с дуги думи – къмпинг. Тук „можеш да правиш каквото си искаш, да пееш, да викаш, да пускаш силно музиката по всяко време, да се къпеш гол в морето”. „На къмпинга няма кой да ти мрънка и да ти чете лекции за прилично държание в обществото, защото тук липсват нервни съседи, активисти на доброволния отряд, униформени и цивилни милиционери”. Всяка следваща история те залива като прохладните вълни на морето и те потапя все по-дълбоко в атмосферата на къмпингуващите хипари… някога, преди да падне Берлинската стена, а и малко след това.
От страниците лъха на мента, на салата от „домати и лук на колелца”, на „Академик Неделчев”. Дочува се врявата, сътворена от китара, банджо, пионерско барабанче и гласът на оперна певица, подхванала мръсна улична песен. Уловените моменти, концентрирали в себе си духа на „онова”, другото време, ме караха да се усмихвам, но винаги имаше и по нещо горчиво. Точно като тоник в джина, необходим, за да бъде всичко истинско и въздействащо. Ако сте от хората, имали късмета да бъдат част от този свят, разказите ще ви върнат там. Ако сте като мен и не сте го преживели, ще имате шанса да се докоснете до това неистово желание за свобода, което се появява единствено когато се опитат да ти я отнемат.
И сега има къмпинги, но вече бягаме в тях по различни причини и атмосферата е друга, а булдозерите все по-зловещо наближават. Вече няма място за старите хипари, а нови дали ще има изобщо?
