Време беше да се помирим с Нийл Геймън след разочарованието на „Американски богове“. „Океанът в края на пътя“ попадна в ръцете ми по-скоро случайно – на щанда на Алеята на книгата във Варна завърших ръкописа на „Веселото гробище“ на Лора Лазар, не ми се започваше нещо голямо, а колежката Габи тъкмо беше получила жадуваната си бройка от новата книга на британския писател. Зачетох се в няколко страници, усетих привлекателен отглас от „Часът на чудовището“ на Патрик Нес и продължих.
Историята е пределно семпла и, обичайно за жанра, блика от метафори за порастването, за опасностите на живота, за проблемите, с които се сблъсква човек, докато се бори да опази детското, невинното, истинското в себе си. Едно момче се оказва забъркано в сложно приключение, което не разбира, а от странното продрано чудовище в опаковка на красива жена, която обсебва баща му, може да го спаси само съседското момиче с чудни умения. Но спасението не се оказва точно щастливият край, а начало на нова опасност.
„Океанът в края на пътя“ може да се чете и само като доста зловеща приказка, но по-добре е човек да се предаде на очарованието. Нийл Геймън изгражда майсторски и с много недомлъвки мрачна и острозъбата реалност, която пленява, а действието тече плавно от тръпка към тръпка, особено когато бащата се изправя срещу сина си в плен на пагубна страст. Този наистина потресаващ момент по-късно е умело изрязан от действителността, едно добро решение на Геймън, но само се питам как ли по-младите биха разбрали тези моменти – все пак по страниците има и самоубийство, и чудовище, което наистина страстно иска да ощастливи хората, погубвайки ги, има и винаги пълна луна, и цял океан в едно малко вирче – а този океан може да се сбере дори в кофа, ако трябва да спасиш нечий живот от нищотата. Мисля, че всеки би откривал различни неща, които да го привличат, или – обратното – да го отблъскват, въпрос по-скоро на читателския багаж, който всеки носи със себе си и отгласите от други книги, които се събуждат.
В ревюто си в „Аз чета“ Мила Ташева пише: „Да започнеш да четеш „Океанът в края на пътя“ е като да скочиш от висока скала право в морето – не знаеш какво те очаква, не знаеш дали водата ще е студена, не знаеш дали няма подводни скали, които не виждаш. Знаеш само, че морето долу, под краката ти, те привлича неустоимо. Че не можеш да му откажеш, че му дължиш този скок.“ Точно заради тази й страст книгата ме привлече и точно заради нея се поддадох лесно на очарованието на Геймън. Разбира се, не мога да не отбележа и очевидните заемки от други книги, да речем „Ланголиерите“ на Стивън Кинг, но в бранша това си е по-скоро практика, не изключение. Сама по себе си „Океанът в края на пътя“ е кратко и наситено приключение, което си заслужава, без да оставя някаква изключителна следа след себе си.
