„Oneiron. (Фантазия за секундите след настъпването на смъртта)“ на Лаура Линдстед привлича внимание на първо място с прекрасното си оформление, хубава твърда подвързия и енигматична, но приковаваща погледа корица. Финландски книги у нас се срещат и често са преведени именно от Росица Цветанова – за „Нощна пеперуда“ на Катя Кету, „Никога преди залез“ на Йохана Синисало, „Чистка“ и „Кравите на Сталин“ на Софи Оксанен, „Книгата на чаения майстор“ на Еми Итеранта се сещам на първо време. Но тази на Линдстед е много различна от тях – най-малкото заради плътността, която е заявена и в самото (под)заглавие – фантазия за секундите след настъпването на смъртта.
Седем жени една след друга се оказват в непознато пространство, в което познатите физични закони не важат. Заглавието ни е казало какво се случва с тях и няма голямо чудене – до една са срещнали края си. Но как – в това е въпросът. Линдстед начева деликатна игра с душите на тези жени, които малко по малко споделят една с друга животите си и взаимно си помагат да открият какво се е случило с всяка една от тях. Разделянето им с живота е скрито в тъма, но която бива разпръсквана малко по малко. Отличителни и представителни за ролите, които авторката им е определила, жените са американката Шломит от Ню Йорк, която твори модерно изкуство, стигащо до крайности; Полина, рускиня, която работи като счетоводителка; Роза Имакулада, бразилка с трансплантирано сърце, която усеща чужди мисли и спомени в себе си; Нина, богата французойка, бременна с близнаци; Вълбхис, холандка, която е боледувала тежко от рак; Маймуна (това е името ѝ – Maimuna), красива сенегалка, която иска да избяга на Запад и да стане модел; и накрая младата австрийка Улрике, която работи в исторически обект от времето на Райха.
Няма ясно изявена линейност в романа на Лаура Линдстед, по-скоро е едно постоянно спираловидно обхождане на съдбите на седемте героини, които разказват историите си, правят преоценка на животите си, вадят си изводи, които приживе са им били недостъпни. „Oneiron“ е книга за различните видове насилие, които далеч не винаги са физически, но в крайна сметка могат да убиват. Авторката се е пресегнала към различни части на света и показва универсалността на човешката жестокост и човешкото страдание, които винаги са в опияняващ танц за двама.
Романът не е лек за четене, присъща му е една особена дистанцираност, дори бих казал стерилност – сякаш жените са забодени с карфици пеперуди, които да бъдат разгледани свободно – съдени, съжалявани? – от очите на читателите. Типичен роман на модерното време, който търси както културна полифоничност, така и се заиграва с неокован в религиозна догматика живот след смъртта.
От същия жанр
