Уфф. И тази книга за мошеникa Искрометов/Олян фон Ментелник (още от името на героя става ясно, че не съм чел книгата на “Вузев”, а чудесния превод на de Cyrvool, така че не отговарям за разминавания) не успя да ме впечатли, както и предната “Пощоряване”.
Спокойният като лед скритотиранин на Анкх-Морпорк има нова мисия за любимия си недообесен мошеник – след като последният успява да се справи с (почти)невъзможната мисия да вдигне пощите на крака (и да създаде между другото (и много случайно) нова маркова валута), сега му е ред да тури ред в Кралската банка, на теория собственост на зловещото семейство Разкошови. Пред тях Адамс са като нормална любяща фамилия. В ръцете на Олян се оказва властта на банката… стига да опази живота на гнусно представителче на кучешкия род, след катодосегашната му собственичка гушва букета, но не и преди да му завещае акциите си в банката. Писмото й е образец на любезната молба, държа да го цитирам:
„Драги ми г-н Ментелик,
Със сърцето си усещам, че Вие сте мил и любезен човек, който ще се грижи за мъничкия ми Калпазанчо. Умолявам Ви, бъдете добър към него. Той беше единственият ми приятел в трудни времена. Толкова е грубо да се говори за пари в такива обстоятелства, но ежегодно ще Ви се изплаща сумата от АМ$20000 (в края на срока) за изпълнението на задълженията, които Ви моля да приемете.
Ако откажете или ако той умре не от естествени причини, тарикатския Ви задник ще го чака Гилдията на Убийците. АМ$100000 са депозирани при лорд Дауни, и неговите млади джентълмени ще Ви намерят и жив ще Ви одерат какъвто сте ми пор, умнико!
Боговете да Ви благословят за добрината Ви към една изпаднала в беда старица.“
Естествено, куп алчни роднини искат смъртта на кучето, а Олян трябва тепърва да се ориентира в сложния банков свят. Чрез него Пратчет развива доста нагледни теории за парите и символа, който представляват, както и вариациите им под формата на книжни банкноти (непознати на Света на Диска досега) или възможността да бъдат разделени от златния стандарт. Любимата на Олян се намесва със своята големска вманиаченост, за да дообърка нещата и всичко става една голяма каша, чието издухване се пада на нашия герой.
Четох книгата далеч повече, отколкото си е редно за Пратчетова творба, които обикновено поглъщам за отрицателно време, смеейки се с глас в автобуса, без да ме притесняват особено странните погледи на пътуващите в рейса (които нерядко са поне толкова колоритни, колкото героите на автора). Имаше силни моменти, имаше и пълна досада… примерно краят – просто отчайващи последни 50-100 страници, хич си нямам идея каква беше тая врътка от нищото.
Разочарован съм от книгата, но това все пак е Пратчет. И в най-слабите си книги има чудесни пасажи, които си струват.
Две противоположни мнения за книгата има при Лонганлон и Генек.
