При все че работя катадневно със Захари, като писател все още ми остава почти непознат – той пази ревниво в тайна кога и какво пише, и в офиса разбираме, че има нова книга, когато е вече готова и поема за редакция, точно както се случва с всички други наши автори. Поставянето на ясна разделителна линия между двете му роли е едно от нещата, което харесвам в него, а още по-доволен съм, че съм го чел, преди да съм го познавал – и „18% сиво“, и „Кратка история на самолета“, и „Симетрия“. А за двукратния прочит на „Хавра“ вече писах, няма да се повтарям, но паралелите са налице – и в нея, и в „Опашката“ има герои, които тръгват на война с вятърните мелници на статуквото, но с различни методи.
Тая опашка. Която ще фокусира навярно много от думите за романа, за която ще бъдат дирени обяснения и ще възбужда пак и пак чудения. Аз лично дори не бих я споменал на задната корица, бих оставил читателят да си я открие сам, да се чуди редом с Павел, главния герой, как така, аджеба, на любимата му Невена е пораснала опашка, и защо тя приема тази ситуация така спокойно. Тук в мислите си се отнесох към „Ян Бибиян“ и силата, която една опашка дава, позамислих се и за фалшивите новини, които създават дяволски образи на работещите в европейските институции, но в крайна сметка Захари си има своя причина да я сложи, а днес и прочетох много интересни биологични интерпретации в чудесния текст на Ваня Майсторска за книгата. А този ми ти атавизъм задвижва всичко останало – назад към природата, напред към оцеляването на най-приспособимите.
Всъщност „Опашката“ е роман за нашето време, за последната година, за тази година, за идната година – тук е всичко, събрано пряко или косвено, тук е едно възможно, плашещо възможно скачане напред в близкото бъдеще, където настоящата пандемия е била само генерална репетиция и където следващата я по-лоша е ожънала голяма част от българското, а и от световното население. А маските, за които кой ли не невнятно декларираше на висок глас, че го карали да мълчи (де да можеха :(), се използват точно така, както „Анонимните“ предположиха – като възможност да крещиш, като освобождаване от самоличността, която създаваме онлайн и влачим по съвместителство и офлайн. Ние до един сме роби на маските, които сме си надявали с първото влизане в dir.bg и mIrcата и което сме развивали напред през годините – не тия жалки парчета памук пред лицата ни. Маската, надяната правилно, обаче дава власт на всекиго като част от тълпа, а всяка тълпа е винаги разрушителна, нигога съграждаща. А героят на Карабашлиев си има работа с много маскирани, но в преносния смисъл, хора.
Тук темата от „Хавра“ от градско се издига до държавно ниво. За мен лично слабостта е в избора на героя, който ми се струва твърде неатрактивен за широката публика, твърде невъзможен да печели на полето на изборната битка, която у нас е по-скоро пехливанлък, а не сблъсък на идеи, визии, на програми и реални позиции. Но с могъщата машина на кукловодите и по-странни неща са се случвали и се случват, тук Карабашлиев чудесно се заиграва и с любимото ни „всички са маскари“, и с усещането, че всичко около ни е слабоприкрит фарс, който да позволява безгрижната стрижба на овцете, тоест нас. И че вълците си стоят в гората, защото получават своя лъвски пай, без да се налага да нападат пряко стадото. Което блее за маски, докато бива доено по безброй други начини.
Краят. Как да говоря за него, за „Странник в странна страна“ на любимия Хайнлайн, как да говорим за пречупването у един човек, който е започнал като наивник, а се превръща в грешник? Да си представим как Ян Бибиян не опазва себе си, а намира начин да си прикачи опашката на Фют и да се превърне в него? Или „Опашката“ в крайна сметка е примирение, че у нас никой, който се докосва до властта, не може да остане чист? Много възможности оставя Карабашлиев, както и в предишния си роман – и сигурно в крайна сметка точно това цели. Да раздвижва мозъчни клетки, да кара човек да мисли, да поглежда какво се случва отвън по различен начин. И си мисля, че и „Опашката“, и един по-стар роман, „Апарат“ на Васил Георгиев, имат достойнството да се опитват въз основа на случващото се да хвърлят мостове напред.
И после да ги изгарят.
