Оригинално заглавие: American Prometheus: The Triumph and Tragedy of J. Robert Oppenheimer, 2005.

Преводач: Деян Кючуков

Корица: Мека

Година на изданието: декември 2022 г.

Страници: 840

Рейтинг :

Време за четене: 14 минути

Ozone.bg
Ozone.bg

   Цялата ми 2022 г. мина в очакване за тази книга – вземането на правата ѝ се случи до голяма степен заради очакването за филма по нея, това е факт, който няма как да се отрече, но някак в мен през цялото време зрееше увереност, че тя ще открие читатели и преди неговото излизане. Затова и държах да бъде публикувана далеч преди премиерата, а и за миг не съм планирал да сложа на корицата филмов постер, колкото и впечатляваща да е визията на Килиън Мърфи в ролята на Робърт Опенхаймер.

   Големият американски учен заслужава тази изключителна биография – не само заради върховното постижение на живота си, ръководенето на проекта за атомната бомба, но и заради по-късното си смело противопоставяне на държавната машина и борбата си с американските власти по въпроса за контрола върху ядрените оръжия, което го превръща и в най-знаковата мишена на прочутия лов на вещици – но да не избързвам. Докато работех по текста, си извадих доста информация от книгата, така че има на какво да се опра – и все пак надолу ще засегна твърде малко от огромното количество информация, събрано в близо 850-те страници на тази монументална биография, която проследява до голяма степен и американската история през немалка част от миналия век.5714938

   Ще цитирам направо авторите Кай Бърд и Мартин Шъруин, за да обяснят обема: „Писана в продължение на четвърт век, „Опенхаймер. Американският Проме­тей“ се основава на хиляди документи, събирани от архиви и лични колекции в САЩ и чужбина. Тя черпи от собствения огромен архив на Опенхаймер в Библиотеката на Конгреса и от безброй страници записи на ФБР, натрупани за десетилетия наблюдение. Малко фигури от обществения живот са били подлагани на толкова подробно раз­следване. Читателите ще „чуят“ гласа му, запечатан от записващите устройства, а после прехвърлен на хартия. Но тъй като дори собстве­ните думи предават само част от истината, интервюирахме и близо сто от най-близките му приятели, роднини и колеги. Много от интер­вюираните през 70-те и 80-те години на миналия век вече не са между живите. Но историите, разказани от тях, оставят детайлен портрет на един забележителен човек, разкрил пред нас ядрената епоха, а сетне положил неуспешни усилия – каквито светът продължава да полага и до днес – да премахне опасността от ядрена война.“

  6603460  Истинска ренесансова личност, Опенхаймер впечатлява от съвсем малък с разнообразните си интереси, а животът му е шарен и бурен, както подобава, примерно ми се иска да цитирам едно писмо до негов учител: „Любезно питате какво правя. Освен дейностите, изложени в скромното ми послание от миналата седмица, се трудя, пиша безброй теми, бележки, стихотворения, истории и други подобни; ходя на лекции по математика и чета философия; разделям времето си между Бъртранд Ръсел и съзерцанието на една нежна и прекрасна дама, която изучава Спиноза – очарователно иронично, не намирате ли? Правя вонящи експерименти в три различни лаборатории, слушам професор Луис Алард да разнищва Расин, правя чай и разговарям на възвишени теми с още няколко изгубени души, ходя на екскурзии през уикендите, за да трансформирам остатъчната енергия в смях и изтощение, чета гръцки, правя гафове, препрочитам стари писма и понякога ми се ще да пукна. Voila!“ Същевременно Опенхаймер развива своя ум, но не и своя дипломатичен характер, нещо, което през целия живот ще му създава проблеми:

Борн е брилянтен теоретичен фи­зик, но се случва да прави малки грешки в дългите уравнения и често моли някой аспирант да ги провери. Веднъж дава набор от изчисления на Опенхаймер, който след няколко дни му ги връща с думите: „Не можах да открия никаква грешка – наистина ли ги направихте сам?“. Всички ученици на Борн знаят за склонността му да допуска грешки в сметките, но както той сам по-късно пише, „Единствено Опенхай­мер бе достатъчно груб и откровен да ми го каже не на шега. Не му се обидих, това всъщност дори повиши уважението ми към неговата забележителна личност“.

  62232334 Същият този все още не твърде известен учен пренебрежително нарича Айнщайн „пълно куку“, но след войната ръководи например института в Принстън, където гениалният физик живее от години. Ейбрахам Пайс, перспективен учен, пише през февруари 1948 г. в дневника си: „Това е нереално място. Нилс Бор се отбива при мен да си побъбрим. Поглеждам през прозореца и виждам Айнщайн да се прибира заедно с асистента си. През две врати от мен е кабинетът на Пол Дирак, а на долния етаж седи Опенхаймер“. А в котелното на същата сграда две години преди това Джон фон Нойман започва да изгражда високоскоростен компютър. Или, както пишат двамата автори, „това е концентрация на научен талант, невиждана никъде в света – с изключение, разбира се, на Лос Аламос.“ Но пак прибързвам, пък и едва ли искате точно да ви разказвам за годините на Опенхаймер като администратор на институт, където от учените не се иска много, а просто да комуникират помежду си.

   Бърд и Шъруин разглеждат в дълбочина младостта на Опенхаймер, защото там се крият и корените на много от проблемите, които ще се стоварят върху му в бъдещето – основно контактите с комунисти и подкрепата му за лявата кауза по време на войната в Испания, отношенията с брат му и няколко жени, които по-късно са изследвани под микроскоп (отношенията, не жените – макар че, вън от шегата, една от големите му любови умира при твърде подозрителни обстоятелства, свързвани дори с евентуално убийство от властите и заради влиянието, което има върху учения, и връзките ѝ с комунистите). Описват проблемите му с депресията, сякаш придружител на всеки гениален ум (но далеч от тежките психични проблеми на Никола Тесла, описани в друга книга, която издадох наскоро: „Тесла. Неговият невероятен и объркан живот“ на Марко Перко и Стивън Стал). Иначе макар никога да не достига истински научни висини, Опенхаймер все пак дава своя принос към физиката, като например далеч преди Хокинг пише за възможността да съществуват черни дупки. Авторите казват: „Това е интригуваща, но странна идея и документът бива пренебрег­нат, а изчисленията му дълго време се считат просто за любопитен математически парадокс.“

    В един момент Опенхаймер попада в полезрението на властите, а досието му в крайна сметка ще набъбне до 7000 страници. В един момент името му е включено в списък на „лица, които следва да се имат предвид за задържане и последващо разследване в случай на национална извънредна ситуация“. Или както той ще констатира горчиво много години по-късно:

Дадоха повече пари, за да подслушват телефона ми, отколкото за да ми плащат да управлявам проекта в Лос Аламос.

31438633   Разбира се, именно разработката на атомната бомба е в сърцевината на книгата. Самото назначаване на Опенхаймер е изненада („Първо, той няма Нобелова награда, което може да затрудни избора на фона на толкова негови колеги, спечелили престижното отличие. Второ, липсва му административен опит. И трето, в политическото му минало има доста въпросителни.“), но се оказва, че това е най-добрият и навярно единствено възможен избор. Бърд и Шъруин подробно разказват как е избрано мястото за извършване на проучванията, превръщането му в строго охранявано градче, пристигането на гениални учени като Ричард Файнман (силно препоръчвам изключително забавния му мемоар “Сигурно се шегувате, г-н Файнман”), но и на скрити руски шпиони, както ще стане ясно по-късно. Подробно са проследени проблемите и триумфите им, а постепенно параноята около сигурността се засилва. Бърд и Шъруин пишат:

В Лос Аламос към него са при­крепени служители, които в действителност са „специално обучени агенти на контраразузнаването, служещи едновременно като охрана и като агенти под прикритие“. Неговият шофьор и бодигард Андрю Уокър също е агент, докладващ директно на полковник Паш. Поща­та му се проверява, телефонът му се подслушва, а в кабинета му са поставени микрофони. Дори след войната е подложен на неотстъпно следене.

   Авторите проследяват подробно първия ядрен опит, както и бомбардировките над Хирошима и Нагасаки и как са приети в Лос Аламос. Опенхаймер внезапно се оказва най-известният учен на планетата, а с тази слава идват и ред проблеми и отговорности. Самият той вече съзнава какво са създали и си дава сметка за бъдещето, особено около плановете за създаване на още по-разрушително оръжие: водородната бомба, на която той се противопоставя яростно. Тук се появява и големият Джордж Кенан, известен с „дългата телеграма“, но и който създава официален доклад от осемдесет страници, „разглеждащ в дълбочина проблема с ядрените оръжия“. Авторите пишат, че самият Кенан го окачествява като „един от най-важните, ако не и най-важният от всички, които някога съм писал за правителството“, а с Опенхаймер стават близки съмишленици в борбата за контрола върху оръжията за масово унищожение. Но процесите, които са започнали, са твърде силни. Вече сред развихрилата се политическа буря от антикомунистическа истерия срещу Опенхаймер Бърд и Шъруин констатират:

В продължение на няколко години след Втората световна война на учените се гледа като на нов тип интелектуалци, своеобраз­на каста от мъдреци, способни да дадат своя принос в областта не само на науката, но и на обществената политика. След случая с Опен­хаймер всички вече са наясно, че за в бъдеще те могат да служат на държавата само като експерти в своите тесни области. Както коменти­ра социологът Даниъл Бел, изпитанието на Опенхаймер бележи края на следвоенната „месианска роля на учените“. Вече е немислимо те да се противопоставят на правителствената политика, както прави Опенхаймер със своята реч за откритостта, публикувана в списание Foreign Affairs през 1953 г. Процесът срещу него е вододел в отноше­нията между американските учени и правителството, като надделява най-тясната възможна визия за това как те трябва да служат на стра­ната си.

 56490964  Битките на Опенхаймер с обвиненията, че е дългогодишен комунистически шпионин, са предадени не по-малко подробно и в дълбочина. Някои правителствени служители като Луис Строс, един от членовете на новосъздадената Комисия по атомна енергия и главен обвинител срещу учения, са толкова убедени, че е враг на Америка, че с помощта на ФБР „шестима агенти го следят плътно от седем сутринта до полунощ. Както Строс, така и Хувър се боят, че той може да избяга, а Строс има дори видения за съветска подводница, която изплува от топлите карибски води и го отвежда отвъд Желязната завеса.“ Те дори подслушват кабинета на адвоката му, като си осигуряват безценно предимство по време на унизителния процес, на който Опенхаймер бива смазан психически и физически, навярно най-трагичния момент в цялата книга – да видиш как американската държава агресивно смазва един от своите военни герои.

   Човекът Опенхаймер е не по-малко интересен от учения и организатора Опенхаймер. Авторите посочват, че е имал навика да пуши по четири-пет пакета цигари на ден, а една от секретарките му казва следното: „Мисля, че вадеше цигарата от устата си само когато палеше лула“. Отделено е много внимание на личния му живот, на аферата „Шевалие“, когато директно му е предложено да предава информация на СССР, на сложните отношения със съпругата му и техните деца, чиято участ не е никак лека с такъв родител. Бърд и Шъруин се опитват да проникнат зад трескавите му очи и да разкрият мислите му около атомните бомбардировки и как се променя неговият светоглед, за да се превърне в борец срещу оръжията за масово унищожение. Животът му в непрекъснати унижения от властите, както и по-късната му реабилитация, го показват в положителна светлина, той никога не предава своите убеждения. Изобщо всеки ред от тази книга е наситен с уважение към една наистина епохална личност, една от най-важните от миналия век – в цялото противоречие на неговото най-знаково постижение, под чиято сянка и заплаха човечеството живее до наши дни, но и което навярно е предотвратило поне досега още войни между Великите сили.

   Изрично искам да благодаря на Деян Кючуков – не само заради вдъхновения и прецизен превод, но и за още нещо важно, той си знае. Също и на редакторката Катя Найденова и коректорката Милена Братованова, на страньора Петър Дамянов и на дизайнера Живко Петров, на печатница „Абагар“ – благодарение на всички тях тази книга се появи навреме за коледния панаир на книгата и стана едно от най-търсените заглавия, мечтан старт за мен, който пределно добре съзнавам каква огромна инвестиция и риск е това чудо. Но вярвам силно, че ще се намерят достатъчно читатели у нас. Още преди филма, надявам се.