“Орфеус слиза в ада” е великолепен роман, който завладява въображението и към края хем искаш да научиш какво ще стане, хем ти се не иска да свършва. И може би единственото ми недоволство бе, че името на романа издава част от загадката – да, Орфеус наистина слиза в Ада, а ако романа не се казваше така, може би чак в последните 20-ина страници това щеше да се разкрие.
Признавам, първите страници не ме очароваха. Бидейки полуисторик без сериозни претенции, в началото ми бе трудно да смеля България, проснала се над цяла Европа, изпращаща експедиции към Америките, както и 500-хилядна столица Плиска. Но това ми негативно впечатление бързо бе изтрито – книгата не е поредната шовинистична измишльотина, каквито на пазара се нароиха като хлебарки, а е една обмислена алтернативна история. И имперска България не е рая – тя е разяждана от алчност, корупция, интриги и всички присъщи болести.
Фабулата е центрирана около една на пръв поглед обикновена случка – за кратко двама поредни управители на отдалечена родопска област са убити, а пристигналия там пловдивски боляр бяга скоропостижно към Плиска само за да намери смъртта си в библиотеката от ръката на странно същество.
Владетелят изпраща към Родопите както елитна част войници, които да потърсят силовото решение, така и трима свои довереници, които под прикритие да потърсят истината. Това са Орфеус – колобър, нещо като езически жрец с умения с магията, но и силна християнска вяра, Хичо – едър многознайко, който знае всяка далавера в империята, и Смилец – силен воин, който дължи живота си на Орфеус.
Тази троица се заема да разследва убийствата и малко по малко затъва в загадката до степен, че измъкване няма. Всичко в Родопите е особено, тайнствено, невероятно, а когато се намесват и монасите от местния манастир с тайнствена мисия и зловещи сили, нещата стават страшни.
И да, до селото има вход за Ада. Онзи, библейския. Орфеус слиза там както в древногъцкия мит. Но не намира Евридика.
Няма да пиша повече – книгата си заслужава прочита, защото около нахвърляните от мен щрихи има още много, много събития и пътечки, които авторът умело е втъкал в основното действие. Краят е изумителен и се басирам, че няма да се досетите какво става чак до последната страница. Аз бях потресен и все пак признах, че по-логичен край няма и не може да има.
И едно допълнение извън темата. Признавам, отнасях се с леко пренебрежение към съвременната българска литература. Но след книгата на Георги Малинов, на „Балканска сюита“ на Петър Делчев,“Реликвата” на Борей и още много други аз се разкайвам дълбоко.
Имаме Писатели. Лошото е, че колцина останаха читателите…
От същия жанр
