Можем ли да мислим наистина вън от матрицата? Да се опитаме да приемем нещо абсолютно различно, в разрез с обичайния ни начин намислене, с убежденията, дори със спомените. Да, двете книги на Джон Гатоу – “Затъпяване: скритата цел на държавното образование” и “Оръжия за масово обезличаване” влизат в битка именно със спомените и всичко, което сме мислели досега за институцията, наречена “училище”.
Сред долните редове мен почти ме няма, предупреждавам. Не виждам никакъв смисъл да преразказвам до безкрай, след като Гатоу има великолепно перо, запазено умело от преводачката Гаяне Минасян. Затова отстъпвам крачка назад и ви оставям почти изцяло сред откъси от книгата, които съм подредил в смислов ред, от който ще ви се изправят косите, сигурен съм. Иначе нямаше да бъдете тук, в Книголандия.
Тезата на Джон Гатоу може да се сбере сред следните думи:
Най-шокиращ обаче е фактът, че сме успели да възприемем така ревностно един от най-лошите аспекти на пруската култура – образователната й система, създадена с цел да култивира посредственост, да осакати душевния, вътрешен живот, да лиши учениците от ръководни качества и да осигури хрисими и непълноценни граждани. Всичко това е подчинено на целта населението да стане „управляемо”.
Да, Гатоу от самото начало е шокиращ. Но в никой случай не повърхностен и не голословен. Книгата му е солидно подплатена с изследване на документи от XIX и XX век, сред които открива защо системата на класното образование се налага в САЩ, копирана от Прусия. Той цитира например изявлението на Американската асоциация на учителите от 1909 г.:
Искаме да дадем либерално образование на една определена класа, докато друга, по необходимост много по-голяма във всяко общество, се въздържи от привилегията да го получи и бъде обучена на определен брой трудоемки ръчни операции.
И това е намерение, което се осъществява. Защо обаче е нужно това?
Икономиката, която е основана на масовото производство и е организирана така, че да облагодетелства големите корпорации, а не малкия бизнес или семейната ферма, обещава натрупване на големи състояния. Масовото производство обаче изисква и масова консумация, а в началото на XX в. повечето американци са смятали за неестествено и глупаво да купуват неща, от които не се нуждаят. В това отношение задължителното училище се явило манна небесна. То нямало защо директно да обучава децата да мислят, че трябва непрестанно да потребяват стоки, тъй като направило нещо далеч по-добро: то ги поощрило да престанат да мислят. Така те станали лесна жертва за едно друго голямо изобретение на съвременността – маркетинга.
Тоест училището има за цел да създаде вманиачени консуматори, които се себеизразяват единствено чрез купуване, купуване и пак купуване. Не се е случило ли? Я пак???
Гатоу разказва плашещата история на спусната отгоре промяна, която трудно може да се обясни с грижа за децата. Долните редове са почти дословни цитати от книгата:
Между 1896 г. и 1920 г. една малка група индустриалци и финансисти заедно с частните си благотворителни фондации субсидират с крупни суми редица университетски ръководства, изследователи и училищни администратори. В първите години на насилственото школуване те влагат в него повече пари, отколкото правителството. Само двама души – Карнеги и Рокфелер, изхарчват още повече през 1915 г. По този laissez-faire маниер без участието на обществото и почти изцяло без неговото знание се създава едно „модерно” училище. Мотивите за това са много; разбирането на Съветът по образованието на Рокфелер за мисията на това училище обаче хвърля голяма светлина по въпроса. Изявлението на този съвет се появява под много форми. Цитираната тук е взета от един документ от 1906 г., наречен „Циркулярно писмо номер едно”:
В мечтите си виждаме … как хората се поддават със съвършена кротост на ваятелството на ръцете ни. Настоящите традиции в образованието [на интелектуалното и морално образование] избледняват от съзнанието ни. Необременени от традициите, ние осъществяваме на дело добрата си воля в живота на благодарните и откликващи под ръцете ни хора. Няма да се опитваме да превърнем тях или децата им във философи, ерудити или учени. Не трябва да издигаме от тях автори, педагози, поети или писатели. Няма да търсим бъдещите велики артисти, художници, музиканти, юристи, лекари, проповедници, политици, държавници – тези, които имаме, са напълно достатъчни. Задачата, която си поставяме, е съвсем проста … ще организираме децата … и ще ги научим да правят съвършено нещата, които бащите и майките им са правили несъвършено.
Още по-мащабна е промяната в периода между 1967 и 1974 г., когато педагогическото обучение бива радикално променено. Това става с общите усилия на големи частни фондации, университети, мозъчни тръстове и правителствени агенции, както и с подкрепата на някои от основните глобални корпорации. Трите основни положения в тази промяна са:
- Едно доста мащабно упражнение на правителството в областта на футурологията под името „Планиране на образованието за бъдещето”.
- Проектът за обучение на учителите в поведенчески науки.
- Публикуването на многотомната „Таксономия на образователните цели” на Бенджамин Блум – огромен наръчник от над 1000 страници. Той представлява, по думите на автора, „средство за класифициране на начините, по които индивидите трябва да действат, мислят и чувстват като резултат от даден урок“.
Гатоу описва методологията, която оповестява този наръчник:
Чрез новата технология на „бихейвиористичната психология” децата ще бъдат принудени да усвоят „правилните” мисли, чувства и действия и ще бъдат „излекувани” от „неправилните“ нагласи, усвоени у дома. Тестовете са съществена част от експеримента – целта е да се оцени умствената възприемчивост на всяко дете съобразно официално установена скала. Авторът посочва, че идеята на Блум ражда цяла орда питомци: съвършено усвояване, обучение, ориентирано към резултатите, от училище-на работа, партньорство между бизнеса и класната стая и др. Блум присъства във всяка инициатива, която цели класифицирането на учениците с цел улесняване и оптимизиране на социалното управление и бизнеса.
Човек не може да не настръхне от думите на Джон Гатоу:
Някога американците правеха стомана, а сега надуват балони. Един от най-странните ни икономически балони е прекалено раздутото, канцерогенно училище, което започва от невръстно детство и продължава чак до завършване на университета. Разрастването на школуването е утопично и ни излиза далеч по-скъпо от дивидентите, които печелим. То разрушава семействата, интелекта и характера. То насажда невежество в десетки милиони. То е черна дупка с негативна енергия, която изсмуква жизнените сили на нацията ни. Фактът, че сме се лишили от участието на младите хора в ежедневието, сам по себе си води до опустошителни последствия с натрупващ се ефект.
Децата се превръщат в кошмар заради нас – те заболяват отсобственото ни безразличие. Някои имат способността да се самоизлекуват, но повечето – не. Тези деца са сбъднат кошмар – те нямат никакви жизнеутвърждаващи интереси, те са създания, обучени да живеят на пристъпи от възбуда и забавление, редуващи се с опити за изплъзване от наказание. Картата за пътя, който им предстои, е подвеждаща. Най-интересното в тези деца са хилядите часове, които прекарват без да изследват, без да играят, без да търсят възможности за лична печалба, като вместо това се занимават да гледат други хора по телевизията, музикалните клипове и компютърните игри.
Лишаването на човек от възможността да разполага с периоди, в които не го прекъсват, е основно оръжие на масовото преподаване. Училищата са миши лабиринт от френетична дейност – звънци, високоговорители, вечно почукване на вратата на класната стая, за да се каже някакво съобщение, крясъци от училищния двор, официални гости в час, неофициални гости в час, прекъсване за ходене и връщане от тоалетната, дюдюкане, подигравки и флиртуване – човек никога не знае кога ще го прекъснат за пореден път. Опитайте се само да си представите какъв е психологическият ефект от непрестанното потапяне във водовъртежа на накъсаното време в продължение на дванайсет години (за учениците) и дори още по-дълго за учителите.
Изход? Според Гатоу такъв има, но никак, ама никак, не е лесен:
Ако сме наясно с логиката на съвременното училище, става лесно да избегнем уловките му. Училището обучава децата да станат наемни служители и потребители; вие учете децата си да бъдат лидери и авантюристи, да обичат приключенията. Училището създава у децата рефлекс за покорство; вие научете децата си да мислят критично и самостоятелно. Добре обучените деца са лесно податливи на скука; вие помогнете на своите деца да развият вътрешния си живот, така че никога да не им е скучно. Подтиквайте ги да се занимават със сериозни неща, с нещата на възрастните – с история, литература, философия, музика, изкуство, икономика, теология – всичко, което учителите познават достатъчно добре, че да се досетят да го избягват. Провокирайте развитието на децата си, като им предоставите достатъчно възможност за уединение, за да имат шанс да се научат да се наслаждават на собствената си компания и да водят вътрешен диалог. Добре школуваните хора са дресирани да се страхуват да остават сами; те търсят постоянна компания в лицето на телевизията, компютъра, мобилния телефон и повърхностните познанства, които бързо се създават и бързо се изоставят. Децата ви заслужават да изживеят живота си по-смислено и са способни да го направят.
Тази книга ще я дам и препоръчам на колкото се може повече родители. Не искам революция, не искам чудеса. Искам просто всеки родител да осъзнае, че с даването на детето му на училище задълженията към обучението му не приключват. Напротив – увеличават се неимоверно…
От същия автор
От същия жанр
