Не мога да се нарека почитател на класическите кримки, много повече си падам по заплетените трилъри с повечко кървища. Но „Осем перфектни убийства“ на Питър Суонсън обещаваше неща, които обичам – главен герой книжар и обяснение в любов към криминалната литература.
Завръзката на романа, написан като почит към популярни криминални писатели от близкото и далечното минало, се намира в един стар блог пост (и аз имам немалко такива, очаквам все за някаква глупост да свършат работа), който книжарят Малкълм Кършоу е посветил на осемте най-трудни за разгадаване убийства в литературата, сред които е поставил книги на (разбира се) Агата Кристи, Дона Тарт, Патриша Хайсмит и други. Тогава статията е отминала незабелязана, но явно някой все пак я е прочел – защото според дошлата да посети Кършоу агентка някой убива хора по точно този списък. Но тъй като и осемте убийства по своята природа са замислени да имитират случайности, доказателства няма. Подозрения обаче бол и двамата започват да разплитат конците.
Скоро Суонсън започва да показва и втория план на романа, в който миналото на Кършоу излиза наяве – а то далеч не е плъхокнижно, както бихте очаквали. Там има тъмнота, има насилие, има деяния, които сами по себе си отвеждат към този блог пост и отвъд него – към настоящето и този, който продължава движението си по списъка. И който е близо, много близо.
За мен Питър Суонсън в „Осем перфектни убийства“ благодари на авторите, които са му повлияли. За съжаление обаче почти всички споменати творби ми бяха непознати и не можаха да събудят отклика, който целят – за запалените фенове на криминалните романи със сигурност има податки, които съм пропуснал с лекота. По тази причина в крайна сметка обратите, макар и изненадващи, ми се сториха малко скалъпени, а и не изпитах особено емоционално привързване към героя и към неговата драма – в миналото и настоящето. А може би просто този тип кримки не са моето нещо, макар примерно да си падам по тези на Антъни Хоровиц – „Мозайка от убийства“ и „Убийството е всичко“.