Дотъркаляй се тук, Оскар! Поклони се на публиката… хайде, поне опитай. Не можеш. Гледай нещастно, защото си единственият доминиканец, обречен да умре девствен, срам за народ, който е въздигнал в култ и изкуство преследването и съблазняването на пищни и страстни хубавици. Ти обаче си фалшив доминиканец, или ако в теб има такъв, то е, защото си го изял. Влюбен си, нали? Поруменяваш и главата ти става като гигантска праскова. Ти си вечно влюбен, превърнал си го в основното си занимание, редом с дълбоката обсесия от американската комиксова попкултура и нескопосаните ти опити да пишеш. Харесва ти, че името ти е на книгата на Джуно Диас, поне малка утеха в един свят, който винаги те е мразил, тормозил, блъскал, ръгал злобно и с перверзна наслада. Е, та това дори не е книга за теб, съжалявам.
Оставете го Оскар да се срамува в ъгъла, където му е мястото. Защото наистина „Краткият чуден живот на Оскар Уао“ просто не е книга за него. Това е книга за Доминиканската република, смазана под ботуша на брутална диктатура. Това е книга за континент-мъченик, който от Колумб насам страда безспир, една след друга злини му се стоварват, а кървави диктатури се редуват с режисирани преврати. Няма оправия. Кръвта по-често се лее вън от тялото, отколкото да се движи из артериите и вените.
Тази история тече на две нива. Под линия, в пространни бележки, Джуно Диас описва с черен хумор, зад който прозира жестока болка, историята на своята държава. Без тези бележки основният текст не може да бъде разбран, а само мога да гадая как четат този роман хората, които нямат нужда от тях, които знаят, помнят, усетили са, загубили са близки в жестоките времена на управлението на Трухильо. Сред това подводно течение нещата са прями, ясни, крайни и кървави. Всъщност и над него са такива.
Там, над бележките, тече разбъркан във времето разказ за живота на Оскар и хората около него. Започвайки с официалния си главен герой, Диас директно го зарязва за цели глави и, започвайки пак и пак отначало, описва последователно живота на сестра му Лола, на деспотичната им майка с бурно минало, и накрая – коренът на всички злини – живота на нейните родители, едни от многото, смазани под колелата на зверската диктатура. Всеки от разказите следва сходна структура, което лично не ми допадна – почти всяка от жените по тези страници в миг става дивна красавица, която предизвиква задръствания (устойчиво повтаряно нещо) и си пати жестоко от красотата си. Малкото не-невероятно-красиви жени в романа са само като контрапункт, за да изпъкнат още по-добре прелестите на важните. В света на Диас красотата е проклятие и носи само беди. Не че плътската непривлекателност на Оскар е за предпочитане.
Ах, да, Оскар. Забравих за него, но нищо, той още е в ъгъла, с материализиран сякаш от подпространството комикс в ръка. Ела тук, Оскар! Успя ли да се влюбиш отново? Успял си, да, виждам смущението ти. Но нямаш шанс. Ти никога нямаш шанс. Но спокойно, Диас е намислил нещо за теб в края на книгата. Очите ти светват, озаряват все пак симпатичното ти несретно лице. Не те мразя, Оскар, не те презирам. Тъжно ми е за теб, но такъв е животът, а този роман е твърде доближаващ се до него. Хайде, бягай да си четеш и да мечтаеш за женска ласка. Поне мечтите са безопасни. В повечето случаи.
„Краткият чуден живот на Оскар Уао“ на Джуно Диас е покъртваща книга, тежка и гадна, ръбата. В нея политиката и как тя смачква безброй хора е смесена мощно със семейните трагедии, които се повтарят регулярно, защото порасналите грешници не успяват да убедят литналите в небесата си деца, че ги очаква същата болка, разочарование и дори смъртна опасност. В един момент обаче, поне за мен, историите твърде започват да си приличат, защото до една се въртят около една и съща ос, трагично завършвайки с катастрофа след катастрофа. Книгата все пак е заслужила своя „Пулицър“, защото само такива романи мога да предадат трагедията на цели народи – това, което историческите трудове рядко успяват заради нужната им емоционална дистанцираност.
Езикът на книгата е пъстър и страхотен – едно на ръка са безбройните връзки с попкултурата (за радост по-неясните са обяснени с бележки), друго са мръсните изрази, испанските думи, диалектните форми, каквото пожелаете – прекрасен превод, който е запазил и вкуса на оригиналното звучене.
По изключение този път няма да слагам корици от чужди издания, българското с осемте си лица е чисто и просто изключително, моите уважения към „Жанет 45“ за безукорния професионализъм.
Мила Ташева е написала впечатляващо ревю за книгата в „Аз чета“.