И нека го кажа ясно: „достойнството“ е неразривно свързано със способността на иконома никога да не изневерява на професионалната си същност. По-слабият иконом и при най-дребна провокация се превръща в обикновен човек, изоставя професионалния си образ. За него да бъде иконом, означава да играе роля на мим: малко побутване, леко препъване и фасадата пада, за да се покаже актьорът отдолу. Великите икономи са велики заради способността си да се вживеят в професионалните си роли, да се вживеят така, че да ги превърнат в своя природа. Тях външни събития не могат да ги смутят, независимо колко са неочаквани, ужасяващи или досадни. Те носят своя професионализъм така, както истинският благородник носи костюма си: той никога не би позволил на някакви грубияни или на обстоятелствата да го свалят пред хорските очи, ще го съблече единствено ако пожелае и това непременно ще стане, когато е съвършено сам. То е, както казах, въпрос на „достойнство“.
Нароиха се красиви „тихи“ книги, които привличат внимание именно с липсата си на показен блясък – „Само живот“ на Алис Мънро, „Стоунър“ на Джон Уилямс, “Ета, Ото, Ръсел и Джеймс” на Ема Хупър , „Цюндел си отива“ на Маркус Вернер, “Куклената къща” на Туве Янсон, „Белканто“ на Ан Патчет … наскоро в една дискусия в „Какво четеш…“ видях интересно разсъждение, че уморени от суетнята на света, се връщаме към този тип четива, в които животът се случва бавно и с достойнство. Именно „достойнство“ е думата, която тежи и която притегля като черна дупка всичко в „Остатъкът от деня“ на Казуо Ишигуро.
Книгата е достатъчно популярна, филмирана с Антъни Хопкинс в главната роля, издавана е и по-рано у нас, но за тия години като старото вино е станала само по-добра. През погледа на един архаичен човек, пропуснал момента, в който времената са се променили, Ишигуро проследява докъде може да стигне пълната отдаденост, абсолютното подчинение на социалната роля над личността. В митологията има един герой, Рип Ван Уинкъл, който заспива и десетилетията се изнизват неусетно покрай него, за да се събуди в съвсем различен свят – икономът Стивънс преживява почти същото, само че вместо да спи, той върши безкрайните си задължения около поддържането на благородническо имение. Цитатът горе ясно представя неговата природа, неговата мечта и единственото стремление, завладяло цялото му същество – да се превърне в нарицателно, да съблече човешката си същност и да остане само инструмент. „Остатъкът от деня“ обаче не е пародия, съд или обвинение – Ишигуро притежава гениалното умение да се отдръпне от историята и героите си и да ги остави да се развиват самостойно (подобно умение демонстрира Норман Мейлър в „Голите и мъртвите“).
Стивънс е свръхестествен герой – той притежава оная отдаденост на работата си, която понякога вменяваме на японците, но тайно в себе си просто не вярваме, че съществува наистина. Всеки миг той е иконом от висша класа и това не е поза, не е роля – само през репликите му откриваме следи от понякога жестоката вътрешна борба, която изисква всеки миг да е безукорен, сдържан, обран, високомерен. Той трябва да е на висотата на къщата под негова опека, да бъде съвършен във всеки детайл, наблизо във всеки момент. Джийвс от романите на П. Г. Удхаус притежава подобни черти, но той е дяволски умен и винаги готов да направлява своя господар… за негово добро. Стивън не си позволява и да си помисли, че ще изрази дори подобие на несъгласие с господаря си – вместо това е готов и в главата си да защитава всичките му решения, включително очевидно грешните, като приеми през 30-те, на които присъстват висши нацистки функционери. По-късно това имение ще стане свидетел на важни политически срещи, чието гладко протичане е решаващо за световните дела – или поне този отдаден до последния си дъх иконом вярва в това; дори смъртта на единствения му близък човек не може да го отклони, нито единствено възможната любов, която съществува в близост, но подобно на физичния факт, че два съседни атома не се докосват никога, и той не си позволява да се докосне до нея.
Ишигуро обаче не описва бездушна скала под формата на човек, Стивън не е социопат без капка емпатия към околните. Той просто е… отдаден. И изпълнен с достойнство. Но най-интересен е в моментите, в които се пропуква, когато само отделни реплики, пречупени през спомените, лекото забавяне на отговорите, повишаването на тона, изгубването за миг на онова митично и абсолютно достойнство… и светкавичното му възстановяване. Години по-късно, вън от имението, той може да си позволи да бъде малко повече човек, малко повече грешник, дори да изпита някакво съжаление и бегло замисляне дали е можел да постъпи другояче.
„Остатъкът от деня“ е висш пилотаж в прозата, наситен стил, който навсякъде описват като изчистен, пък на мен ми се стори точно обратното – аристократично натруфен, но много четивен. Какъвто и да е, за мен беше изключително удоволствие да се потопя в тази изчезнала вече (дали?) атмосфера, заменена от прагматизъм и морален релативизъм. В момента чета новата книга на Ишигуро – „Погребаният великан“, но там лекотата я няма, все още не мога да преценя дали ще ми се хареса изобщо.
Вижте още мнения за книгата в „Аз чета“, „На по книга, две„, „Книжен Жор“, „Книжка с мишка“.
От същия автор
От същите жанрове
