Пробих! Когато забия в някоя мащабна книга, колкото и да е добра, това започва да ми тежи, да ме напряга – дори любимите „Доброжелателните“ на Джонатан Лител и „Шантарам“ на Грегъри Дейвид Робъртс трябваше да оставям за по няколко дни настрана, сега същото се случи и с „Острието на Тишал“ на Матю Удринг Стоувър. Просто този текст не може да бъде преброден бързо и с лекота – спрямо първата част, „Героите умират“ (вижте ревюто за нея по-скоро, ако не сте запознати с поредицата), действието е много по-водовъртежно, утежнено от разпадането на психиките на главните герои, от постоянно надяване и сваляне на маски. Ако първата част бе едно шеметно, брутално приключение, което притежаваше вътрешната устремност на буен планински поток, тук попадаме сред течението на голяма, мудна река, която затлачва съзнанието, но се движи неумолимо напред. Липсва изцяло класическата постройка на главни герои с ясна мисия, с равностойни им врагове и изчистено противопоставяне на едно или на няколко нива.
В „Острието на Тишал“ цари хаос – външен и вътрешен. Каин смаза всичките си врагове в първата част и сякаш е време да лежи върху лаврите и да живее тихо и спокойно със съпругата си и детето. Да бе, да. Все едно това го има като възможност. Над шест години по-късно той е затлъстял инвалид, загубил себе си, желанието си за живот, всичко, което го е движело. Приятелството му с бившия бог Ма’елКот е объркващо – бившите смъртни врагове си пият бирата, докато около тях се вихрят предсказания как седем години след чутовния им сблъсък техните образи в Отвъдие ще се вкопчат в нова битка. Но съдбата си знае работата, а Стоувър се опитва да задълбочи книгата и на чисто философско ниво, наблягайки силно на вътрешните трансформации и психологически разломи на героите. За тази цел ги подлага на абсолютно кошмарни изпитания, особено Хари Майкълсън/Каин получава толкова рани, че е изумително как продължава напред (авторът се движи по много тънкото острие на неправдоподобността тук, но удържа, все пак не говорим за нелеп екшън, в който главният герой избива стотици врагове и получава само повърхностни рани), как почти се предава, но намира основание да опита да натисне още малко, да оцелее още малко, да поеме още глътка-две въздух, пък да умре винаги ще има възможност. Особено за последното кандидати за работата има много.
Матю Стоувър докарва тая книга до ръба на безумието, рядко някой автор ме е впечатлявал с натурализъм, който не е самоцелен, а сюжетоизграждащ – жестокото, прямо, кърваво убийство на един от главните герои, от тези, които обикновено оцеляват винаги и навсякъде; връщане в играта на Колбърг, но различен, страховит, нечовек… или човек, оголен от всичко сдържащо природата му на садистично чудовище. Канибализъм, насилие, агресия… от всичко по много. В началото има интересна ретроспекция на младостта на Каин и приятелството му с едно богаташче, което по-късно ще бъде изключително важно – като структура и събития случващото се копира доста пряко „Играта на Ендър“, но това по-скоро ми допадна.
Във втората част на поредицата Отвъдие вече не е просто арена за реалити шоу, за приключения и износ на хаос. Малко по малко този паралелен свят се оказва нужен на задъхващата се Земя, претоварена с милиарди гладни гърла, държани в кастовите окови на тоталитарната система и Социалната полиция. Ресурси, жизнено пространство, възможност за ново начало – всичко това е твърде примамливо. И как по-лесно да бъде затрит този нетехнологичен свят от пускане на смъртоносен вирус – едно мащабно преповтаряне на методи, използвани в завоюването на Северна и Южна Америка? Но никое решение не е просто, не води до ясен резултат, не изпълнява предназначението си, ако в уравнението не бъде включен Каин – онзи, предишния, който вече не съществува. Но с подходяща мотивация – като това да му отнемат най-близките – всичко е възможно.
Прочетох доста мнения, че „Острието на Тишал“ надгражда „Героите умират“. Това е възможно, дори съм склонен да се съглася. Но за мен лично четенето ѝ бе по-трудно, проточи се твърде дълго, до степен да се губех в меандрите на сюжета и резките промени на ролите, съюзите и противопоставянията. Тези сблъсъци са толкова ярки, че самото светостроене е оставено на заден план, сцените на действие са чувствително съкратени, фонът сякаш губи плътността си, когато пред него се вихрят влудени от залозите герои. Във втората част Земята е само източник на злощастия и това не ми допадна, малко бяха моментите, в които кастовата ѝ система проскърцваше – а ми се иска да видя какво ще направи Стоувър с нея, според мен неминуемо предстои в следващите части. Очаквам с нетърпение.
От същия автор
От същите жанрове
