Да си призная, нямах ни най-малко намерение да чета “Островът” на Александър Секулов, и то по най-тривиалната причина – твърде многото пиар около някое заглавие ме отблъсква, вместо да ме привлича. Има твърде много страхотни книги, за да вярвам на всеки, който усърдно настоява да прочета точно тази. И не за първи път бърках в мнението си.
Убеди ме Алекс, което само по себе си е цяло чудо при принципната несъвместимост на вкусововете ни. И смятам, че това е най-доброто му ревю от известно време насам. Причината – тази книга наистина те докосва.
Обърнете поглед на юг, към Средиземноморието и пръснатите гръцки острови. Създайте слънцето, морето, оставете хората сами да се появят, привлечени от тях. Бъдете богове поне за малко, както самият Секулов. И се насладете на безвремието, което се ражда сред летните жеги.
Разделението по нации, религии, езици и прочие е изкуствено, въпреки врясканията на фанатиците по улиците и телевизията. Доказателство за това са именно децата, които преодоляват всяка преграда помежду си. И както в миг създават шеметни, неразделими приятелства, така в следващия между тях зейват бездните на чистата омраза. Които се преодоляват с една усмивка малко по-късно, естествено.
Шест деца – Николас, Армандо, Алекс, Габриела, Пол и Франк – са заплетени в кълбо от противоречия. Първите трима си имат остров, другите им го отнемат. Сред плановете за отмъщение се заплита и първата, чистата, невинната любов, с което нещата стават неимоверно сложни за несвикналите с тайните деца. И са нужни бури, халища и смъртни опасности, за да се смирят техните духове, объркани от трепетите дотогава непознати.
Първо краят ме разочарова, стори ми се, че между децата можеха да се случат далеч по-бурни събития сред опасностите, в които са приклещени. Но след като помислих (а за книгата не може да не мислите след края й), разбрах колко бъркам. Защото Секулов е описал деца, истински деца. Затова те са толкова уплашени, толкова мълчаливи, толкова внезапно отчуждени. Проблясъците на взаимопомощ се случват мимо личната озлобеност от ситуацията, за която всеки вини другите. И точно тук романът става реален като живота. Когато смъртта вече не е измислица на възрастните.
С този роман приключвам Седмицата на детската книга и съм щастлив, че избрах точно него. Не че е по-добър от всяка една от другите класически книги, за които писах. Но е нов, различен и съвременен, дишащ и искрящ като слънчеви зайчета по морските вълни. И го препоръчвам изрично.
