Далеч по-лесно е да бъдеш обичан,
отколкото да полагаш всички тежки и отчаяни усилия самият ти да обичаш.
Малко поизгубих бройката на книгите на Патрик Нес, които съм чел – отварям страницата в блога и броя: „Не пускай ножа“, „Въпросът и Възражението“ и „Чудовищата на войната“, „Часът на чудовището“, „Жената жерав“, „Освен този живот“, „Ние, останалите, просто живеем тук“, „Спасението на Хенингтън“… Разнолики, разчупени, до една рожби на стихиен талант, шеметна фантазия и деликатна чувствителност. И всичко това е съчетано и в „Освобождение“ – кратка, развиваща се за броени часове книга, която проследява рухването на живота на едно хлапе и съграждането му обратно под заплахата от кръвожаден призрак. Да, звучи откачено, но не е. Емоционално е.
Адам Торн е от онези хлапета с тайните. Той живее двойнствен живот и прикрива голяма част от себе си от своето семейство – с баща пастор това е неизбежно. Успял е да изпита тръпката на голямата любов, но и на смазваща болка от загубата – и да започне да лекува раната с нова любов, която е почти-толкова-хубава. Вечерта е канен на парти, на което ще загуби част от себе си. Но преди да се изтече денят, всичко около му ще се срине – примерният му брат ще ритне семейния кошер, в работата ще се стигне до отдавна очаквания сблъсък, а и голямата тайна вече няма да е толкова добре скрита. Един ден от живота на едно обикновено момче, което просто иска да обича и да бъде обичано.
А успоредно с това от езерото в другия край на градчето излиза призрак. Свързан е с убито наскоро момиче, но е и нещо повече, една природна стихия, която може да промени реда във вселената. Тези две линии – на обичта и болката и на гнева и отмъщението, се придвижват една към друга. До неизбежната среща в един от най-деликатните и смислени завършеци на книга, които съм срещал. Просто кликване на две части, които са създадени, за да си паснат.
„Освобождение“ е личен и докосващ роман, но ми липсваше размаха на повечето от гореизброените книги на Патрик Нес. Разбира се, нямаше как да не правя паралели и с „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ на Бенджамин Алире Саенц, в която нямаше фентъзи елемент, но героите страдаха по подобен начин от нуждата да приемат на първо място себе си, а чак след това да търсят как ще бъдат приети от околните. Патрик Нес наистина умее да пише прекрасно за болката на хората с тайни, които се страхуват да не наранят близките си с това, което не могат да променят – своята природа. И които живеят в миманса – и рядко попадат в светлината на прожекторите доброволно – или пък за добро.
