Самото заглавие “От Александрия до интернет: да преоткриваш знанието”, както и неособено атрактивната оригинална корица не ме привлякоха първоначално, още повече и че работех по други заглавия и това ме подмина изцяло. Но в крайна сметка се изкуших да попрегледам увода и… потънах.
Ние, страстните читатели, обожаваме книги за книги – „История на четенето“ на Алберто Мангел, „Професия читател“ на Бернар Пиво, “Къщата от хартия” на Карлос Мария Домингес, “Като роман” на Даниел Пенак, та дори и “Сянката на вятъра” на Карлос Руис Сафон.
Е, тази книга е книга не само за книгите, а за знанието и как е било съхранявано изобщо през вековете, за да стане основа на цялата цивилизация. Иън Макнийли и Лиза Улвъртън извеждат тезата, че в западната цивилизация е имало шест институции, които последователно са поемали една от друга мисията на създаване, опазване и разпространяване на знанието. Тези институции са библиотеката, манастирът, университетът, Републиката на писмата, научните дисциплини и лабораторията. Те са били връзката между учените и обществото, всяка от тях е “използвала неудовлетворението и разочарованието от наличните начини за познание, за да ги вплете в някоя още по-универсална нова идеология, легитимираща собствената ѝ мисия пред останалия свят. В мирни времена тези институции са носели факела на науката. Във времена на смут и гнет отделни личности или малки общности са преоткривали знанието, като са основавали и нови институции”.
Сред страниците има огромно количество факти, имена, дати и информация, плашещо сбрана зад едва 300 страници, което прави четенето доста тежко във втората половина на книгата, когато се навлиза в по-нови времена. На мен лично ми бяха интересни детайлите, чудатите истории, премълчаваните събития и всякакви неща, които излизат извън личните ми знания. Затова и си водих доста обширни записки – както обикновено правя, когато имам книгата на файл – и ще ви запозная с част от тях, пък ако ви се чете – ваша воля.
Според авторите същинската организация на знанието започва преди около 2 300 години, когато знанието за първи път прекрачва границите на отделния ум – или на умовете на малката изолирана общност от ерудити, увлечени в своите спорове (като Сократ и неговите последователи), – организиранетона знанието става също толкова важно, колкото и самото знание. Не е достатъчно да струпаш всички велики книги на човечеството в една стая и да приемеш, че те сами по себе си ще вдъхновяват жаждата ни за знание. Както още основателите на първата библиотека, Александрийската, са знаели, учебният материал трябва да бъде и категоризиран, иначе няма да бъде схванат неговият смисъл, както и връзките му с другите сфери на знанието.
Аз лично харесах, че книгата не е коленопреклонна, не е пълна с нездраво преклонение пред древните, характерно за религиозните писания. Напротив – двамата автори обследват из основи как се зараждат институциите на знанието в едно общество, много различно от нашето. Например те посочват, че при древните гърци (често определяни като „основоположници на западната цивилизация”) има “дълбоко пренебрежение към частния и семейния живот, сферата на жените, децата и робите. Общественият живот – единственият от значение – е бил запазена територия за мъжете. Фалическите шествия, изобразени по безброй вази и скулптури, ни представят една култура на откровената и агресивна мъжественост. Също проблематично според днешните ни разбирания е и това, че гърците са проявявали открити предпочитания към „педерастичните” връзки между зрели мъже и подрастващи момчета. В здравомислието и блясъка на древногръцката философия прозират мизогиния и хомоеротична показност, което е дваж по-озадачаващо, когато трябва да си отговорим на въпроса защо изобщо е приела писмена форма”.
Писането също не е било никак на почит, за разлика от съвременността, което и обяснява трудното приемане на книжната форма изобщо:
Книгите (или по-скоро папирусовите свитъци) са били произвеждани от опитни кописти, работещи било за тогавашните книжарници, било като домашни роби на по-заможните меценати. Чисто физическият акт на писането е носел и „клеймото” на всеки ръчен труд, затова е бил презиран от образованите хора; учените, които са „писали” книги, всъщност са ги диктували на своите писари. Като прибавим и ударението върху речта в политиката и философията, това е ограничавало степента, до която самите книги са можели да служат като авторитетни хранилища на знанието – или поне да бъдат приемани като такива – в класическа Атина. Едва след прехода от полис към империя и основаването на библиотеки в Александрия, Пергам и навсякъде другаде събирането на книги става и обществена кауза.
Александрийската библиотека дължи славата си на един-единствен човек, който въвежда ред чудни начини за зареждането й:
За нас ключовата фигура обаче е Деметрий от Фалерон. Никой друг не олицетворява така плътно връзката между Аристотел и библиотеката, а също и прехода от полис към империя. По негова инициатива Птолемеите се заемат да съберат колкото се може повече книги. Плащали са огромни суми, и то безразборно, за всичко налично на средиземноморския пазар. Дори са задължили всеки кораб, пристигащ в александрийското пристанище, да декларира и свитъците, които носи на борда си. В случай, че представляват интерес, те са били изземвани и преписвани, след което копията, а не оригиналите, са били връщани на техните собственици. И книгите са се оказали още по-добра инвестиция от учените. Учените са идвали и са си отивали в своя свят, раздиран от съперничества, докато книгите са можели само да се акумилират. В някои достигнали до нас сведения (чиято достоверност, уви, не можем да проверим) броят на постъпилите във фондовете на Александрийската библиотека по време на най-големия й разцвет се определяна над половин милион. Ако отчетем и факта, че повечето тогавашни книги са се състояли от няколко свитъка, можем да сведем отделните заглавия на около една трета от посочения брой, но дори и при това положение Александрийската библиотека си остава най-богатото и съдържателно книгохранилище на античността.
Макнийли и Улвъртън определено не са типични “коне с капаци” и често правят обширни паралели с другите цивилизации като Китай и Индия, които към онзи момент са доста по-напред от европейската. В някои отношения и там обаче са се случвали безумия, едно от които ми направи впечатление. Свързано е с обединението на Китай под централизирана власт, което изисква и централизиране на достъпа до знание:
След това неговият първи министър и „архитект на китайското обединение”, Ли Съ (ок. 280-208), самият той – виден легист, се справя по бързата процедура с всички потенциални конкуренти на официозната цинска философия и по-специално конфуцианството. Овластеният философ чисто и просто се заема с изгарянето на всички книги. В един печално известен доклад до повелителя си Ли Съ обяснява, че нерегламентираният частен достъп до знанието води неизбежно и до непокорство, защото учените (жу)започват да се съобразяват с наученото, а не със заповедите на императора. Тоест съществува пряка зависимост между изобилието от философски школи и политическата разпокъсаност на Китай, а противосредството е само едно:
„Вашият смирен слуга предлага всички исторически книги, без цинските анали, да бъдат изгорени. С изключение на (цинските) академици, чиито задължения включват и притежанието на книги, всеки, който държи в дома си копия на Книга на песните (Шъдзин), Книга на историческите документи(Шудзин) или на писанията на 100-те философски школи, да ги предаде незабавно на губернатора или коменданта за изгаряне.” Наказанията за евентуално неподчинение са изключително строги: „Тези, които дръзнат да обсъждат помежду си класически книги, да бъдат екзекутирани, а телата им – излагани на показ. Тези, които използват миналото, за да критикуват настоящето, да бъдат екзекутирани заедно с целите си фамилии.” Предложението е прието – и приведено в действие. Този „холокост” помита всяко разнообразие и разногласие, каквато сигурно е била и целта на неговите идеолози. Така че политическото единство на Китай е постигнато с цената на културния конформизъм. Слава богу, никой от Птолемеите и техните „министри” не е попадал в ситуация, позволяваща осъществяването на подобен замисъл.
Библиотеките са заместени от манастирите след триумфалния поход на християнската религия. Те носят едно съвсем различно отношение към света, към знанието, към мисленето изобщо.
Но манастирът е бил не само място за съхраняване и задълбочаване на вече придобитите знания; самата му поява свидетелства и за едно ново отношение към хода на световните събития. Ръководната идеология на епохата, християнството, структурира чувството за време у християнина около живота и смъртта на Иисус Христос, чието страстно жадувано Второ пришествие придава на историята не само насока, но и по-висш смисъл. Наред с това тази религия предлага корпус от свещени писания плюс обемиста допълнителна (най-вече коментарна) книжнина, за да напътства отделните индивиди в техните лични и колективни решения, свързани със собствения им живот, смърт и спасение. Ударението върху писаното(Божие) слово вече дава и религиозни основания за съхраняването на записаното знание, особено когато инфраструктурата на римската цивилизация рухва на запад. Бидейки най-благочестиви от всички вярващи, монасите (и монахините) разчитат главно на текстовете, сакрални и профанни, за да се възвисят до Бога, и под техния знак минава всеки час, ден и година от живота им в манастирската обител. Отново монаси създават и християнското летоброене, започващо с anno Domini incarnationis(„годината на въплъщението на нашия Господ”, съкр. A.D.) и днес възприето в цял свят, включително и от нехристиянските страни.
Манастирите може и да са място за преклонение на бога, но по-будните монаси като Бенедикт Нурсийски (480-547) знаят, че трябва да го подчинят на строги правила, за да успеят в това си начинание. Ето защо той създава устав, според който целият им ден е абсолютно зает до последната минута:
Гениалността на Regula Benedicti се състои в признанието на един прост факт: за да стане духовната цел постижима реалност, монасите се нуждаят от ясни и конкретни предписания. Едно е да обявиш, че отсега нататък посвещаваш живота си на Бога, и съвсем друго да знаеш какво точно ще правиш във всяка една минута след изгрев слънце, и то до края на дните си. Бенедикт е помислил за всичко: какво и кога да ядеш, кога да станеш от сън и какво да носиш (през различните сезони, че и на различните географски ширини). Времето за лягане например е фиксирано в 18:30 и нито минутка по-късно. Монасите трябва да спят в отделни легла и по възможност в една стая, „както са си с дрехите, препасани, но без ножове, да не би да се наранят в съня си”. Събуждат ги след осем часа, т.е. „посред нощ”, за да започне и обичайният цикъл от молитва, четене, физически труд и хранене, запълващ времето, през което са на крак. Липсва закуска, а през по-късите и мрачни дни от годината им се полага само по едно ядене.
Но да оставим тези мрачни времена и да избягаме към университетите, чийто генезис е доста по-различен от привидно очакваното.
…в началото тези университети не са разполагали с общежития, учебни зали и ректорати с импозантни фасади. Самото понятие universitas (мн. ч.universitates) е визирало група хора, а не физическо място. А и „универсалността” му не се е състояла в това, че предлага разностранни знания (както бихме помислили днес). Всъщност ūniversitās е термин от римското право и означава „съвкупност от индивиди, обединени от общи интереси”. През ХIII в. под него са разбирали и всяка търговска или занаятчийска гилдия, т.е. сдружение, основано на взаимната подкрепа и колективното договаряне с всички външни лица, не членуващи в него. Много скоро под същия знаменател попадат и местните школски корпорации. Подобно на шивачите и кожарите, те също си имат майстори („магистри”, т.е. днешните професори), калфи (или „бакалаври”, както все още ги наричаме) и чираци („сколари”, т.е. самите студенти). И подобно на тях предлагат професионална подготовка, в началото – за бъдещи свещеници, адвокати и доктори, а в по-ново време и за бъдещи бизнесмени, журналисти и инженери. Всички онези неща, с които са изпъстрени речите на днешните абсолвенти – чиста наука, академична свобода, либерално образование, безкористен идеализъм и т.н., се появяват впоследствие като страничен продукт от дейността на тези сдружения, за да подчертават „гордия дух наuniversitas”.
Но книгите още далеч не са това, за което ги имаме днес, и дори печатната преса на Гутенберг е само допълнение към следващата фаза – “Републиката на писмата”, – която обединява стотици учени, които си изпращат буквално милиони писма, чрез които науката вече започва своя възход. Тук безспорно се доказва и тезата на Стивън Джонсън от “Как се раждат добрите идеи”, че само свободното смесване на идеите води до реален напредък. Авторите коментират това така:
Приносът на Йоханес Гутенберг (1398-1468) е безспорно епохален, но ето че се натъкваме и на следния парадокс. През тази епоха книгата не играе централна роля в организирането на знанието, но пък почти всички представители на ранната модерност дължат своята репутация тъкмо на книгите. Защо се получава така? С появата на печатарската преса през ХV в. започва и стремителният възход на европейскотокнигоиздаване, но книгата си остава просто една комуникационна технология, колкото и революционна да е била за времето си. Предимствата й са повече от очевидни, що се отнася до предаването на знанието, но тя така и не успява да се наложи като надеждно, камо ли единствено средство за неговата реорганизация.
Науката не пробива лесно своя път през хилядолетия религиозни натрапвания и суеверщини. Макнийли и Улвъртън проследяват как десетилетия наред под един покрив научното и езотеричното съжителстват, докато малко по малко последното бива изритано, за да се възроди отново в наши дни и да заживее в интернет (последното е мое мнение):
Но дори и академии, станали по-късно пословични със своята научна строгост, като тази на „рисооките”, т.е. зорките (lincei) в Рим, Чименто („проба, експеримент”) във Флоренция и Парижката академия на науките, възникват в някои езотерични кръгове, експериментиращи в сферата на естествената (натурална) магия и други окултни феномени. В новите условия ренесансовият маг преживява и своеобразна еволюция: от самотното умосъзерцание на „окултните аналогии” до колективното и дисциплинирано изследване на природните явления. Да припомним, че и в Лондонското кралско дружество са членували немалко окултисти, алхимици (например Нютон) и масони. В тази епоха, когато науката още не е постигнала фантастичните резултати, които ще я направят и самодостатъчна, хората, изследващи „тайните на природата”, явно са се нуждаели от някои други основания, за да вярват, че покрай експериментите си ще постигнат и липсващото засега „просветление”. Такива основания са им давали ранните академии – с обещанието, че само една организирана „натурфилософия” би ни разкрила Божиите истини, а защо не и онази хипотетична „изначална теология”, която пък ще помири враждуващите религии в целия свят. По обясними причини последното е звучало особено изкусително за гражданите на Републиката.
След “Републиката на писмата” знанието се поема от диференциращите се научни дисциплини, които се борят за мястото си под слънцето и вече съвременните лаборатории, които (с гадния привкус на комерсиализъм) достигнаха до невероятни открития през последните 2 века. От тези части няма да поствам откъси, те са доста по-познати, но систематизацията на двамата автори е просто изумителна.
Честно, такива книги просто ме смазват с размаха си, с обхвата. Изпитват страхотен трепет пред подобни трудове, които показват цялото величие на знанието, на науката, на подхода към обясняване на света. По подобен начин “изживях”, не просто прочетох “Най-великото шоу на Земята” на Ричард Докинс. Систематизацията на знанието може да бъде оценена дори и само по тази малка книга, която зад пренебрежимо количество страници е сбрала хилядолетия човешко развитие, хората, които с цената на живота си са опазвали знанието, противопоставяли са се на мракобесници и чудовища, които са посягали на на него.
Препоръчвам изрично за запалени библиофили – да, това не е книга само за книгите, но е много, много повече.
От същите жанрове
