Лесно ще се ориентирате по кога е писана „От дълбините на времето“, както и какви послания към читателите от своето време вплита Рьоне Баржавел. Ще отбележите и как френският писател взима сюжетни елементи, от които американски писател на трилъри би изплел експлозивен екшън, и ги постила в наивно-красива любовна история, която прескача хилядолетията. И също ще си направите сметката колко се е променила фантастиката за тия десетилетия, колко е напреднала като светоизграждане и изискване към психологията на героите, но и колко е увеличила скоростта на действието в синхрон с читателските очаквания. Въобще този роман за мен беше нещо като експеримент – да видя една отломка от друго време, която няма аура на недосегаема класика (каквито са книгите на Азимов, Кларк, Хайнлайн и прочие от големите и познати на всички), макар все пак да отчитам, че Баржавел е сигурно добре познат на франкофоните. И си прекарах добре.
Френска експедиция на Антарктида се натъква на нещо дълбоко под леда. Следи от цивилизация. Сензацията е ясна, а светът се вторачва в ледения континент. Стигането до сърцевината на отломките е описано подробно и внимателно, а наградата за технологичния подвиг е по-невероятна и от най-смелите мечти – след 900 000 години непознати артефакти отново влизат в човешки ръце, а замразени като с магия тела на мъж и жена приковават вниманието на научния елит на планетата, който скоропостижно се изсипва сред ледовете. Тук някъде Баржавел започва да вкарва вече истинската си история – намесва се политиката, окована в глобалното противопоставяне между САЩ и СССР, а и Третият свят настоява съкровищата от древната цивилизация да бъдат разпределени справедливо: само дето „справедливо“ не е термин, който има значение за властниците на деня. Появяват се шпионите, саботьорите, а военни флоти поемат на юг.
Втората сюжетна линия, развиваща се в сетните дни на нашите предци, описва същата картина, доведена до крайност – две въоръжени до зъби цивилизации воюват упорито отново и отново. Обещствените им порядки са коренно различни, но и в крайностите си описват познати антиутопични общества, които писателите използват като фон на идеите и предупрежданията си към съвременните читатели в последния век. Едното има строго ограничена раждаемост и ясно място и функция на всеки в обществото, другото страда от свръхнаселеност и неизбежната свързана с нея експанзивност. Баржавел не се задълбава много в тази история, по-скоро ѝ придава полумитологичен характер, описвайки еднополюсни герои, които имат само една ясна цел и подчиняват действията си на нея без капка съмнение или размисъл.
Разбира се, по изпитаните закони на жанра градацията на напрежението се развива успоредно и в миналото, и в настоящето, а конфликтът от древността достига чутовен мащаб, хвърляйки сянка върху аналогичната опасност, която тегне върху антарктическата експедиция. Една очаквана изненада ме удовлетвори, Баржавел наистина залага на емоцията далеч повече от мнозинството съвременни фантастични писатели, а намигването към Шекспир не може да не бъде отбелязано.
Допаднаха ми прекъсванията на действието с епизоди от обикновени френски семейства, които следят дистанционно какво се случва в Антарктида – писателят умело показва как пулсът на света се движи в синхрон със случващото се там, но и демонстрира колко лесно една любовна мелодрама, колкото красива ще да е тя, може да развълнува света далеч повече от кое да е реално научно откритие.
В издаването на „От дълбините на времето“ в наши дни има и един допълнителен пласт, който едва ли ще убегне на феновете на фантастиката – както посочих и по-горе, самата книга е отглас от друг свят и друго време в жанра, и като такава носи не само посланието си, но и своя чар. Рьоне Бержавел според мен не се справя с реалистичността на древната цивилизация, там просто прекалява с идеализацията на героите си и тяхната любов (тия французи!), но в конструирането на политически-научния конфликт в настоящето е много добър. Краят бе предвидим, но все пак добре разгърнат.
От същите жанрове
