Когато прочетох „Мафия в Прага“, се изумих на смелостта на Вивег, който ясно обясни в началото кой кой е в книгата, в какви скандали е бил забъркан и като цяло посочи, че героите са реални, макар и със сменени имена. А бруталната, повсевместна корупция и пълната криминална безнаказаност бяха толкова добре познати и на нас, живеещи в сходна привидна демокрация, в която парламентарната система служи само за буфер и параван на интересите на всякакви алчни кръволоци. В „От Храда вее мраз“ Вивег стъпва още една крачка напред – зарязва смяната на имената и нарича героите си с техните си. А под линия в подробни бележки се допълват образите на десетките наглеци, които обитават романа, и които се грижат за своите и този на кукловодите си интереси, докато са на публични длъжности.
Отново Вивег проследява едва броени дни от живота на пражките престъпници – явни или скрити. Проследява любовните афери на президента Клаус и жена му, в които брутално се намесват руските служби, за да си опазят драгоценните пионки. Описва как столичният бюджет се ограбва безмилостно от администрацията, а всеки опит за съпротива и реформа се приема на нож. Как се кадрува в правителството и кога се прошепват имената на правилните хора в правилните уши. Как журналистите, дори честните, откриват една след друга мръсотии, оповестяват ги, разшумява се за ден-два, подава се някоя празна оставка… и толкова, нещата си продължават, както са си били, а провинените намират друго топло гнезденце, където да продължат далаверките. Всичко това – чрез познати имена и трагикомични, преливащи в цинични сцени с добре познати за чехите герои. А в тях с лекота можем да припознаем нашенските им аналози.
В „От Храда вее мраз“ Вивег жертва сюжета си в името на това да опише колкото се може повече от силните на деня и техните скандални занимания. Главите са изключително къси, преливат от сцена в сцена, които не движат обаче особено действието, а линията с националистите, които са пратени да окървавят Прага Прайд, изглежда като пришита, колкото да бъде гръбнак на цялото нещо и да има все пак някаква интрига в края. Но авторът сам се иронизира, като не оставя и това да се доближи дори до случване в крайна сметка. Особен роман с привкус на безнадежден реализъм, който наистина звучи толкова познато, а дори не мога да си представя как е четен в Чехия.
И все пак, както героите, поне добрите, си признават, какво от това? Кучетата си лаят, керванът си върви.
От същия автор
От същите жанрове
