Рейтинг :

Време за четене: 3 минути

Да, поумнява, не затъпява, както е общоприетото, че и очевидно мнение. В Everything Bad Is Good for You: How Today’s Popular Culture Is Actually Making Us Smarter Стивън Джонсън умело хваща нишката на една много различна гледна точка към властващата в голяма част от света попкултурна обсесия и успява да съгради теория, която звучи достоверно въпреки очевидната си несъстоятелност в реални измерения.

Защо Джонсън определя телевизията специално като средство за поумняване? Той прави пространни сравнения между сериалите преди 30-40 години и сегашните и доказва огромните различия между тях. Авторът посочва, че съвременните сериали са стотици пъти по-сложни от някогашните си предтечи, проследяват много повече сюжетни линии, включват неизмеримо повече герои и сложна плетеница на взаимотношения. Това според Джонсън изисква от нашите мозъци определено да се раздвижат и непрекъснато да работят, докато гледаме сложен сериал от типа на “Изгубени” или “Развитие в застой” (един от любимите ми). Според него по-рано сериалите са били изключително опростени и до голяма степен не са били каквото и да било интелектуално предизвикателство.

Друга логична посока на Джонсъновото изследване са компютърните игри. С доста статистики той доказва, че параноята от агресивните игри от типа на Quake не са релевантни, като всъщност най-популярните игри са от типа на Sims, които също съдействат за развитието на нови хоризонти на мисленето и социалното поведение.

Естествено, книгите изискват много повече мозъчна дейност и Джонсън посочва това, но и констатира, че те си имат специфична функция, която не е съвсем релевантна на светкавичната скорост, с която се развиват технологиите и уменията, които се изискват от младите, за да се развиват на работното си място. Склонен съм да приема подобна логика, защото самият аз, воглаве с ненаситно си четене, съм пренесъл немалко от живота си онлайн и усещам колко различно тече мисълта ми и колко различни действия предприемам там спрямо реалния живот.

Казусите, които изследва книгата, са безспорно много сложни и комплексни, определено не могат да бъдат намерени еднозначни отговори, нито ясно да се определи дали нещо е хубаво или добро. Аз и хората около мен определено сме противници на телевизията, но пък почти всички сме в социалномрежовата омая, ето – снощи си направих и акаунт в “Туитър”, – защото искам да изпитам всичко възможно, за да стигна до повече четящи хора. Дали е удачно и полезно? Де да знам. Стивън Джонсън е адски добър автор и тази книга е показателна за това – една наглед незащитима теза може да бъде подплатена много стабилно от изследовател с неговия ранг.

Няма да препоръчам тази книга за превод, за разлика от фантастичната му „Как се раждат добрите идеи“, която съвсем скоро ще е по книжарниците, а съвсем скоро ще имате и ревю за нея.