Няколко седмици се търкулнаха, откакто прочетох „Отдел ‘И'“ на Петър Тушков и написах в „Какво четеш…“, че един познат талантлив автор най-сетне дебютира блестящо с криминално-шпионска история в една съвсем леко отместена от реалността соц-обстановка към края на 50-те години у нас. И както и да ви звучи това, книгата е ясна и неопровержима заявка за смело настъпление на нещо ново, нещо качествено различно и адски привлекателно.
И това не са празни думи – в тая чудесия има добре балансирана амалгама между реалност, фикция и малко жанрови чудесии за вкус. Има загадка, има убийства, има задълбаване из коридорите на бюрократично-полицейските органи, из вътрешните крамоли между съперничещите си фракции в обсебената от Партията държава, из тихите, невидими войни срещу разузнаванията не само на идеологическите врагове, но и на това на Големия брат от Изток. „Отдел ‘И'“ е история, стъпила, от една страна, в реалността на изграждането на социалистическата държава с твърда, непоколебима ръка, а от друга засягаща едно стегнато, обуздано волево въображение. Може би това е нещото, което ми направи най-силно впечатление – Тушков не позволява на фантазията си да се развихри, а я направлява внимателно, подчинявайки я на сюжета, а не обратното. И точно затова този дебют се отличава със зрялост, каквато рядко се вижда, може би бих го сравнил единствено с „Кастинг за Месия“ на Петър Делчев.
Действието тече през погледа на лейтенант Руслан Кригер, който е начело на дребен отдел, който се занимава основно с контрол на туристите в народната република. Тази наглед банална задача включва обаче и чести сблъсъци с шпиони, а пътем и с рядко появяващи се в романа, но впримчващи вниманието живи мъртъвци, движени от специално създадени бойни щамове. Борбата с тях е основен приоритет на човечеството, след като те почти са помели континента след една много алтернативна Втора световна война, която за България обаче е приключила по подобен на този в реалността начин – под комунистически ботуш. Кригер се оказва в центъра на светкавично развиваща се конспирация, след като няколко чужди учени са брутално убити, а той самият има близки и крайно неприятни срещи от трети вид с органите за сигурност. Полицаят-шпионин трябва много бързо да се ориентира кой каква роля играе, кои чужди разузнавания са намесени и какво общо имат убийствата със загадъчния обект, открит на секретния изпитателен военен полигон в Добруджа, който поражда силни асоциации със Зоната от „Пикник край пътя“ на братя Стругацки.
Атмосферата на романа заслужава да се отбележи – мъглива, тежка, плътна, в която на всеки ъгъл може да те засече черна кола и да изчезнеш от историята… завинаги. При Зонко има забавно описание на кого би се харесал романът: „Тепърва се е задало младо четящо поколение, което приема зомбитата, вампирите и върколаците за даденост, и освен това изпитва безпочвени сантименти към „онова време” с всичките му волги с перденца, столово хранене, измъчени служебни фикуси, препълнени пепелници на работното място и опростения мироглед от типа нашите са добри, а всички други – лоши.“ Аз не съм от това поколение, но съм съгласен с него, че социалистическият „рай“ предоставя огромен материал за всякакъв тип романи, включая фентъзи и фантастика. Иначе, ако трябва да правя някакъв паралел, „Отдел И“ ми напомни на серията за Патрулите на Сергей Лукяненко, определено при една среща между Кригер и Антон Городецки ще се започне с епично напиване и ще се завърши с вечна дружба между народите.
Сега, трябва да призная, че решението сюжетът да се развива през погледа на един герой поставя някои ограничения – на мен лично много ми се искаше да се разчовъркам из света отвъд границите на народната република, да науча повече за битките със заразените, да разчепкам какво точно се е случило със САЩ, но това не е позволено. Тушков мята тук и там трохи, останалото си го догаждаш само, докато следваш основното шпионско действие – то е доста сложно и признавам, че му поизпусках нишката тук-таме, но аз и не съм най-внимателният читател на света, така че не му придирям хич за това.
„Отдел ‘И'“ носи заряд, притежава потенциала да се разгърне много, много повече – и мисля, че това ще да се случи рано или късно. Петър Тушков дебютира като танк, това е, и ако на някого това не му харесва, нека застане на пътя му. Надявам се, че и тази книга няма да бъде подмината от бдителната основно за егото си литературна критика у нас, защото, също както при „Край до край“ на Стефан Стефанов, е мощен крясък, че и у нас може да се твори вън от калъпа. И не е лошо този крясък да бъде чут, за да се раздвижат позатлачените пясъци на литературните отличия.
Още за книгата – две чудесни ревюта в „ShadowDance“ тук и тук, вече споменатото в „Първи впечатления от последно прочетеното“, Ана Хелс този път се е вихрила на друго място, хареса ми текста и в „Darkstories“.
От същия автор
От същите жанрове
