Зашото винаги всичко съвпада – само да го поискаш.
Ама че роман! Взех си „Откриването на набето“ на Хари Мулиш от някой прежен панаир – малко напосоки, по текста на задната корица и с желание да прочета нещо мащабно. Сетне се минаха месеци и години и по тези хубави съвпадения, които само литературата може да създава, я четох успоредно с още една книга от холандски автор – и паралелите между двете всъщност задълбочиха разбирането ми за това, за което Мулиш пише. Защото на пръв поглед това е историята на едно пламенно приятелство, на два духа, които се откриват един друг, а сетне това приятелство става отправна точка на две особени любовни истории, едно бащинство от различен тип, а в крайна сметка до един луд план в разлома между данбраунов трилър и „Махалото на Фуко“ на Умберто Еко. Но още повече е книга за осмислянето на част от миналото на Холандия и Европа, на идеологическото противопоставяне на Студената война, на религиозната касапница в Близкия изток – а и, без съмнение, поредният роман от евреин, който рационализира вярата си по един или друг начин. Да, такава книга си е това.
Двама мъже се откриват един другимо по не най-случайното стечение на обстоятелствата – направо с намеса свише. Онно и Макс са две противоположности, които прекрасно се допълват. Онно е саможив и крайно – до дразнеща степен – ерудиран лингвист в конфликт с богаташкото си семейство с политически традиции, който, не знам защо, някак ми напомняше на Игнейшъс Райли от „Съюз на глупци“ (не ме разпъвайте, това издание четох, към него се придържам). Макс е астроном, женкар и завеяник, който живее с тежката дамга да е син на колаборационист, който е изпратил майка му на гибел в Аушвиц. Първата част на книгата е посветена основно на тези двамата, които след срещата си стават неразделни и водят пространни диалози, които скачат рязко от най-профанното и забавното до най-дълбокото и трагичното.
– Прекрасно – каза Макс. – Как не знам всичко това? Как така всички хора не четат за него?
– Защото не всички ме познават.
– Ужасна съдба трябва да е да не те познават.
– Дори мисълта за това ми е непоносима.
– И аз дълго живях в този ад.
Е, тук вече трябва да се появи жена, нали? И тя се появява – красивата, скромна и талантлива Ада, която Макс си „открива“ и приласкава така, както само той умее. И се започва историята, за която всъщност Мулиш само е подготвял досега. Между тези тримата се завърта калейдоскоп от събития, от разбирателства и неразбирателства, от обич и раздели. Макс, в когото авторът е вградил част от своята биография, преоткрива своето страховито минало с бащата, сътрудник на нацистите, който жертва съпругата си – еврейка, с лека ръка. През него Мулиш задълбава и в раната на лагерите на смъртта, и на транзитния „Вестерборк“, който става пресечна точка на миналото и бъдещето – на влаковете към Аушвиц и на обсерватория, която изследва небето. Онно поема към политиката и се издига шеметно със своя ум – но именно в загубата ще открие най-важното. Ада е човекът, който ще ги отведе чак в екзотичната Куба, където среща си правят политиката и изкуството, а в крайна сметка и пак там всичко важно ще начене. А едно дете, което расте в замък със странни родители и странни обитатели, получава като в приказка умения и знания, които да приложи там, където са му нужни.
Най-вероятно се мъкнеше с някой comandante или по-скоро със сериозен професор по естетика, или с някой добродушен сюрреалист с мърляво ателие – всичко е възможно: един мъж никога не знае с кого се мъкне една жена.
„Откриването на небето“ е много разностранна книга, малко като пачуърк от различни парчета ми се стори. В началото беше лек и наистина забавен роман, вярно, доста интелектуален, който внезапно се вгорчи до трагедия. Сетне премина пак в комедия с мрачен ореол, а в средата си около детството на детето почти замря – като безкрайните летни дни, които само Бребдъри може да опише. А сетне, в последната си част, се втурна стремително и доста налудничаво в религиозни мистики и конспирации, които ми дойдоха твърде, твърде в повече, макар в крайна сметка да имаха някакво рационално обяснение. Но постоянното ми усещане бе, че свръхестествената рамка, която Мулиш задава, не е чак толкова нужна за историята, която разказва – че тя си заслужава сама по себе си, без да ѝ се вменява висша цел. Но той така е преценил и краят остава достатъчно храна за размисъл и за вярващите, и за атеистите. А това в крайна сметка е белег на добрата литература.
От същите жанрове
