Насърчавайки убеждението, че комунистите са овладели методите за промиване на мозъка, ЦРУ попаднало в плен на собствената си пропаганда. Алън Дълес и другите висши служители били обхванати от страха, че губят решителна надпревара. Това ги накарало не само да оправдаят екстремното експериментиране с дроги, но и да се самоубедят, че националната сигурност на САЩ го изисква.
Странно съвпадение е, че непосредствено след биографичната „Менгеле. Ангелът на смъртта“ на Дейвид Дж. Маруел се случи да започна нещо като нейно духовно продължение – биографичната „Отровителят“ на Стивън Кинзър, посветена на Сидни Готлиб и смайващо чудовищните експерименти, които той и ЦРУ извършвали в десетилетията след Втората световна война. Информацията за програмата МК-УЛТРА и предхождащите я дълги години е била напълно неизвестна, а дори и след разкриването и съдебните процеси голямата част от детайлите остават скрити заради успешното унищожаване на документи при оттеглянето на Готлиб. Самият той, макар и блестящ учен, получава ужасната слава на американски „Менгеле“, а книгата на Кинзър е сериозен опит за надникване в неговия живот и дейността на ЦРУ в нарушение на всички морални норми и закони.
Книгата започва със систематичните усилия на американците да спасят от затвор и дори екзекуции немски и японски учени, обвинени в престъпления срещу човечеството. Кинзър пише: „Генерал Макартър трябвало да действа бързо, защото Международният военен трибунал за Далечния изток се канел да започне епохалния си процес срещу заподозрените японски военнопрестъпници. Макартър подписал таен указ, даващ амнистия на Ишии и всички, които били работили с него в Подразделение 731.“ Но това не било така лесно с немските учени, но и с това се справили добре.
Генерал Макартър бил спасил Ишии от наказание само с едно драсване на писалката, но спасяването на Бломе се оказало по-трудно. Той бил заемал много явни длъжности. Нацистките престъпления били добре известни; Подразделение 731 можело да бъде прикрито или замазано, защото действало в далечна Манджурия, нацистките лагери обаче били в сърцето на Европа.
От този период е и безумие като операция „Морски пръски“, при която през 1950 г. учени разпръснали наглед безобидна бактерия над Сан Франциско, за да изследват как се разпространяват патогените. Експериментът бил успешен откъм стигане до стотиците хиляди жители на града, но имало поне една жертва. Кинзър описва и вила „Шустер“ в село Кронберг в Германия, в чието подземие „лекари и учени провеждали най-крайните експерименти с хора, правени някога от държавни служители на Съединените щати“. Там работели и нацистки престъпници като Док Фишер:
Док Фишер бил генерал Валтер Шрайбер, бившият главен лекар на нацистката армия. През войната той бил одобрявал експериментите в концлагерите в Аушвиц, Равенсбрюк и Дахау, при които затворници били замразявани, инжектирани с мескалин и други дроги и разрязвани, за да може да се наблюдава развитието на гангрената в костите им.
Причината за създаване на проект „Синя птица“ е, че „Служителите на ЦРУ в Европа били изправени пред сходно предизвикателство. Те редовно залавяли предполагаеми съветски агенти и търсели методи за разпит, чрез които да откъснат тези затворници от тяхната идентичност, да ги накарат да разкрият тайните си против собствената им воля.“ Този проект бил преценен като перспективен и били потърсени възможности да се развие. Кинзър пише: „Дълес и Хелмс се заели да завербуват някой химик с въображение, амбициран да търси забранения плод, с достатъчно железен характер, за да ръководи експерименти, които биха могли да обезпокоят съвестта на други учени, и готов да не обръща внимание на юридическите тънкости в служба на националната сигурност“. След това проектът получава ново име: „Артишок“ (какво въображение, а?).
Операция „Артишок“ израсла от едно убеждение, което се превърнало във верую за ЦРУ: че съществува начин за контрол на човешкото съзнание и че ако той бъде намерен, наградата няма да е нищо по-малко от световно господство. На моменти Сидни Готлиб и неговите сподвижници се отклонявали в такива области като хипнозата и електрошока, но най-много от всичко ги запленявали дрогите. Били убедени, че някъде из неизследваната вселена на психофармакологията чакала да бъде открита дрогата на мечтите им. Тя щяла да е нещо чудотворно – „серум на истината“, който да развързва упорстващите езици, отвара, разтваряща съзнанието за програмиране, средство, предизвикващо амнезия и позволяващо изтриване на паметта.
Първият им затворник в обект в зоната на Панамския канал бил млад български политик на име Димитър Димитров, който бил отвлечен, престоява месеци наред в гръцки затвор, където е изтезаван, сетне предаден на ЦРУ, които констатирали, че бил станал „враждебен към Съединените щати“. В обекта на име „Форд Клейтън“ бил държан цели три години, а след това Димитров така и не успял да убеди никоя медия да му повярва какво е преживял.
Кинзър описва и колко широко било разпространено самоекспериментирането в средите на ЦРУ.
В рамките на Управлението д-р Готлиб… намерил време да поведе химиците от Техническата служба в поредица от все по-дръзки експерименти с ЛСД. Те си подправяли кафето и питиетата един на друг, ръсели го върху храната си. Друсали се в кабинетите си и убежищата във Вашингтон и извън него, в мериландската провинция. Били дрогирани дни наред.
Стигало се дотам, че от отдела по сигурност дори били спуснати указания към служителите, че не се препоръчва да се опитва пуншът от коледните купи, които имали на служебните партита. След „Артишок“ ЦРУ преминават към името, с което вече програмата е позната на света: МК-УЛТРА.
МК-УЛТРА била замислена и започната по време, когато американците се поддавали на дълбоки страхове. „Този период, докъм 1954 г., беше безразсъдно време в ЦРУ – припомня си един пенсиониран служител от ЦРУ десетилетия по-късно. – Цареше старата нагласа от УСС: върви и го направи. Няма значение дали е добра, или лоша идея, върви го направи. Намираме се във война, така че всичко е оправдано. Ние сме по-умни от повечето хора, действаме тайно, имаме достъп до информация и знаем кои са истинските заплахи. Никой друг не знае.“
Към края Кинзър се спира подробно на изкуството, което се заиграва с идеята за контрол над човешкото съзнание – книги и филми, които особено силно влияели на хората, които имали нужда да вярват в тази реалност. Кинзър пише:
Именно това исакли да се научат да правят Готлиб и неговите другари от МК-УЛТРА. Пресилени страхове, основаващи се на истински събития, ги накарали да повярват, че човешката психика може да бъде контролирана отвън. Историите, които били попили като деца и възрастни, придавали правдоподобност на тези страхове. Изгубени в неясната гранична зона между фантазията и истината за контрола на съзнанието, те не можели да се заставят да признаят фантазията за продукт на творческото въображение. Онова, което въображението можело да измисли, вярвали те, потайният свят можел да направи реално. МК-УЛТРА било опит да се изобрети нова реалност.
Но опитите с ЛСД няма как да остават тайна. Дрогата излиза извън залите за експерименти и куриозно, с нейна помощ се създава и контракултурата, която се възправя срещу властите – и то със същите дроги, които ЦРУ използва върху хора за затвърждаване на властта си. Според Кинзър поетът Алън Гинсбърг казвал: „Дали аз, Алън Гинсбърг, не съм резултат на един от окаяните, злополучни или триумфално успешни експерименти на ЦРУ, стремящи се към контрол на съзнанието. Дали те, със съзнателен план или отваряйки случайно кутията на Пандора, не са сложили началото на цялото увлечение по ЛСД в САЩ и света“.
Описани са и многото опити за убийства на чуждестранни лидери, за които Готлиб приготвял специални отрови. Най-абсурдният вероятно е този, при който искали не да убият Кастро, а да накарат брадата му да окапе при досег със специално вещество, след което, видиш ли, щял да загуби обаянието си. Като допълнение към тази картинка може да се прибави опит с ЛСД върху слон, който умира следствие на идиотския експеримент.
Няма да се спирам изрично на образа на самия Сидни Готлиб, Кинзър го описва достатъчно – човек с изключителен ум, но и склонност към религиозна мистика, живеещ като аскет и в свой собствен свят, в който всяка крайност е възможна, щом потенциално води към поставените цели. Пълната свобода, на която се радвал той и другите служители на ЦРУ, отвеждат до наистина ужасяващи опити, при които съсипват животите на напълно невинни хора, а подробно е описано и крайно подозрителното самоубийство на техен колега, който иска да напусне организацията – нещо, което ще я постави под заплаха от разкритие.
„Отровителят“ е прозорец към почти непозната страна от историята, както и за успеха на толкова много хора и да извършат ужасяващи деяния, и да се измъкнат с това. Все пак ме впечатли как самите американски власти правят всичко възможно да разкрият какви са ги вършели в ЦРУ и да намерят начин да подведат под отговорност и лидерите, и изпълнителите – с променлив успех. Определено книга, която си заслужава, защото показва до какви крайности може да стигне заблудата, че правиш нещо за страната си.
От същия жанр
