Понякога става така – търсиш едно, а намираш друго. И за щастие. Защото от упоритото търсене на нови силни скандинавски трилъри (като например „3 дни“ на Андерс Руслунд и „Пустош“ на Стина Джаксън) се появи неочаквано и „Оцелелите“ на Алекс Шулман, една високохудожествена и много литературна драма за разпада на едно семейство, провокиран от мрачна тайна, която се крие чак в края на книгата. Моля, не отваряйте там предварително, оставете се на един изключителен нов автор да ви отведе там така, както е решил – бавно, внимателно, с много емоция и трагизъм, с вникване в животите на няколко счупени по различен начин герои. И само като намигване ще ви кажа, че в своите благодарности Шулман благодари не на кого да е за помощта в написването на този роман, а на един от най-обичаните у нас и по света писатели: Фредрик Бакман. Но двамата са много различни, няма смисъл да се дирят прилики вън от това, че са четци на души. И сега ще ви изненадам – преди дни получихме отзив от Бакман, който дойде твърде късно да бъде включен в книгата (написан е за предстоящото чак през есента американско издание), но не пречи да го споделя тук: „Оцелелите“ е дръзко предизвикателство, което ви запраща дълбоко в емоционален лабиринт. Ще плачете за тези братя. За мъжете, които са станали, за момчетата, които са били, за невинността, която са изгубили. Брилянтна и незабравима“.
Не искам да говоря много за сюжета на романа – наглед той е съвсем простичък. Повече ми се говори за самия роман и за емоционалната му тоналност, тази наглед простичка проза, но която е на по-високо литературно ниво от повечето издавани у нас книги. Историята следва трима братя, чиято майка е починала, и които трябва да поемат по два пътя, които дословно съвпадат – единият е в реалността към старата им семейна къща край едно езеро, отдавна изоставена, другият е в умовете към общото им минало, където са били едно сплотено цяло. С много умели прехвърляния Шулман следи едновременно настоящето и миналото, които започват и свършват в една точка на сингулярност, където драматично събитие е разкъсало семейството. Но това не е мистерия, която е написана само за да бъде разкрита, това е история за трима души, които имат да изкупват натрупани много неизказани чувства. Но едновременно с това е и история за едно различно детство, за малките му вълшебства, за отношенията между трима братя, които няма как да не са наситени и със съперничество, но и с обич. Може би точно това е историята, която Шулман всъщност най-вече е искал да разкаже, нещо като онази чудесна втора част от трилогията за братята Улф на Маркъс Зюсак – “Да се биеш с Рубен Улф”, която все още считам за най-доброто описание на братската обич, не знам защо тези книги така и останаха незабелязани. Както навярно ще стане и с тази книга всъщност, твърде дълбоко рови, мисля си.
Фактът, че точно този роман за броени месеци е продал над 100 000 копия в Швеция (това е стара информация, сега са много повече със сигурност), говори много за шведите и нивото на литературните им предпочитания. Защото „Оцелелите“ не е мрачен трилър, така характерен за онази част на света, не е напрегнато разследване или история за оцеляване в суровата природа. Алекс Шулман е написал роман за покрусени сърца и за тела, които са продължили да се движат, но които завинаги са оставили своята същност и жизнена сила в миналото, в един последен миг, в който са били едно цяло. Днес дочетох поредния голям роман на Ю Несбьо – „Кралството“, и там също (разбира се, в много по-различен и разточителен стил) той също описва тежка драма в едно семейство, от което връзката между братята обаче не се къса, а става още по-силна, което води до още трагедии. Докато тук това разкъсване поддържа раната жива, поддържа спомена жив, поддържа няколко души живи, но не съвсем.
Красивият и детайлен стил на Алекс Шулман е предаден така възхитително от талантливата Стефка Кожухарова (без нейната емоционална съпричастност в този превод въздействието му би се загубило изцяло). Той води спокойно и без припряност читателя не към разкритие на трагедия, а към разкритие на ключ към всичко, случило се след това, но което научаваме предварително. И точно в това е майсторлъкът, защото краят обуславя началото, още един роман-уроборос, който е захапал опашката си и може да бъде наченат отначало.
Отделно искам да благодаря и на Фиделия Косева за най-добрата според мен корица на тази книга от всички десетки издания на различни езици.
От същия жанр
