И при Кинг, и при Кунц го има момента с правенето на разлика между романите от „едно време“ и романите „днес“. Доколко това е оправдано, не ми се задълбава, още повече че не съм чел повечето ранни творби на Кунц – виж, при Кинг си имам фаворити и при едните („То“, „Дългата разходка“), и при другите („Под купола“, „22 ноември 1963“). Затова и „Отвъдни очи“ ми бе на мерника, след като преди време „Сърцето ти принадлежи на мен“ ме разочарова. Отчитах все пак, че книгата е около моята възраст, но пък си подсигурих и идеалната среда за четене – по време на полетите до Франкфурт и назад, когато така и така съм си ужасен 🙂
Историята започва доста ала „Джойленд“, но бързо си отива в посока страховит хорър – главният герой Слим Маккензи е преждевременно пораснал младеж, който има дарбата да вижда чудовищата, които населяват телата на част от хората около него. Повел личен кръстоносен поход, разкъсван от съмнения дали не е просто луд и убива невинни, той намира пристан в лунапарк, където всякакви прокудени от обществото души съжителстват в относителен мир и спокойствие. Чудовищата, наричани от него таласъми, обаче са навсякъде, и Слим започва да разбира, че самостоятелните му и доста рисковани убийства не са решение на проблема, а и не го отвеждат към корена на загадката откъде са се появили, какво представляват и къде е слабото им място. Развръзката идва с придвижването на лунапарка към град, който се оказва не просто населяван от таласъми, а буквално превзет от тях и в който се вършат ужасяващи деяния над беззащитните хора – връзката с обсебеното от злата аура на Пениуайз Дери е неизбежна. Слим намира съюзници, но не може да бъде сигурен в нищо около себе си.
Кунц повежда действието към изненадващ финал на първата част на книгата, който ми се стори доста претупан, но изкупи това с цялата втора част, в която войната на таласъмите срещу човечеството е пренесена в задния двор на изродските създания. Разкриването на природата им бе интересно, макар и твърде мистично-езотерично за моя вкус, но все пак романът е писан през 80-те и цели аудитория, която е преживяла кошмара на Кубинската криза, а лудването на тайнствени древни цивилизации още не се е развихрило съвсем. Допадна ми колоритното описание на живота в лунапарка, на отношенията между хората, които живеят в него, и околния свят, ценностната им система, създаването на почти утопичен минисоциум, в който всеки чувства подкрепата на околните и може да се справи с отхвърлянето си от външния свят.
„Отвъдни очи“ ми допадна до някаква степен, но ми бе твърде разтеглен и муден на места, макар все пак наистина трябва да се вземе предвид, че е писан в друго време и за друга аудитория. Реално романът е антимилитаристичен апел, макар и събран под опаковката на хорър-трилър, изпълнен с насилие и зловещи сцени. Дийн Кунц успява добре да предаде посланието, че чудовищата живеят в хората, и се проявяват както в отношението към околните, така и към цялата планета изобщо – и че не е нужно някой да е реално обсебен, за да върши таласъмски деяния.
