Единствената ми среща с Радослав Парушев досега беше чрез сборника „Животът не е за всеки“, който ме остави със смесени чувства, затова и забавих четенето на „Отвътре“, не бях сигурен, че това е моята бира. Когато обаче и Захари Карабашлиев, и Светлозар Желев ми казаха, че трябва обезателно да я прочета, а после и Виолета Станичич пусна в развиващата се бясно група „Какво четеш…“ положителен отзив, нямаше мърдане. Седнах с нея… и нямаше пускане, ама хич! Бях се подготвил за стряскащ, отблъскващ натурализъм и цинична прямота. Е, имаше малко от първото и много от второто, комбинация, която твърдо ми допадна – и „Отвътре“ ме помете по нагъл и безцеремонен начин. Книгата ме улучва в момент, в който леко ми е писнало да вярвам, че нещата се случват нормално и цивилизовано наоколо, или че човек може да изкласи, взимайки морални, честни и искрени решения – или че трудът му ще бъде оценен подобаващо и съответно срещу него ще получи достойна отплата.
„Отвътре“ е яростна сатира на действителността в медийните среди, но лесно може да бъде разгъната да покрие целия ни социум, прояден от алчност, далавери и тарикатщина. Парушев в тази книга е много различен от оня в сборника – тук е безукорно садистичен към цялата блатна симфония, в която живеем, сочи с пръст всички тлъсти жаби, които се ояждат с пърхащите около им насекоми-бачкатори, не се прехласва по квакането им, представяно като култура под формата на реалити-формати, чалга (далеч не само в тесния музикален смисъл), душеслабителни психолози, модни гурута и прочие. Стилът силно ми напомни на сатирата на Чък Паланюк, но съсредоточена – и следователно дълбаеща по-злобно – в нашенските си рани, които не спират да кървят, защото лейкопластът е откраднат, лекарите са емигрирали, а линейките закъсняват, дори да ги има случайно в наличност.
Ако щете, тази книга може да бъде осъвременена версия на „Процесът“ на Кафка, в която на прицел не е само бездушната бюрократична машина, а изобщо цялата действителност навън, която като добре смазан механизъм се храни с труда на милиони, подхвърляйки им трошички, подменя регулярно фасадата си, за да пропагандира промяна, паразитира върху чувства като патриотизъм, честност и доброта, купува или смазва всяка наченка на несъгласие… и през цялото време се вайка, че почти нищо не е останало за крадене в тая държава – за което виновни са, разбира се, винаги другите.
Парушев знае, че само с директен шут в гъза може да разтърси апатията, която е основна форма на съществуване наоколо. Затова и в „Отвътре“ Осама Бин Ладен е зъболекар, който си живее на спокойствие у нас, Третата световна война между обединяващите се ислямски държави и Запада (при удобния неутралитет на Матушка Русь) е на път да ни помете далеч по-тежко от пречупването през XIV век, а иконата Васил Левски е предадена през образа на актьор, играл Апостола, който въплъщава всичко противоположно, което век и половина приказки са вложили в образа му (няма да задълбавам кое е истина и кое не). Чрез злата участ на удачно именувания Иван-Александър, малко винтче в голямата машина за кражба на пари от всичко и всички, попаднал в затвора, където върху него се изливат безчинствата, и поведен отново към светлото от един сущи Орфей с образа на бившия му шеф, Парушев покрива широк спектър от абсурди, които не просто заслужават да бъдат осмени, а по-скоро трябва да бъдат криминализирани заради самата си същност на дълбоко вдебиляващи и вредни за милионите години еволюция на човешкия мозък.
Три части – едната е лутане из медийните машинации, втората е натуралистичен кошмар от произволен бг затвор, третата е удачна комбинация от двете, в която положението е докарано до оголени нерви на развалени зъби, войната е на броени километри разстояние, а правенето на шоу е по-важно от спасяването на живота – защото отвъд шоуто живот няма, паразитите не са способни да съществуват без приемника си, а той умира тихо, кротко и без достойнство, зяпнал в телевизора, дъвчещ нещо, прилично само на храна, и не знае, че главата му вече не е част от тялото. Няма значение дали ще я отреже физически ятаган, или метафорично мозъкът му ще е промит и откраднат от всичко, което доброволно е вкарал в него – разултатът е един: протяжна агония на френетично подскачаща и пръскаща кръв и псувни безглава кокошка, зяпаща Гала, „новини“ или „шоута“.
Жесток роман във всеки един смисъл на думата. Абсолютно неочаквано за мен е, че толкова ми хареса, но няма да си кривя душата – само с мили думички и надежда за по-доброто бъдеще ще си умрем прави, до шията натикани в лайна. Разбира се, че не ни е нужен Парушев, за да виждаме действителността навън – но за да се действа, е нужен подтик, нужно е пряко показване на гноясалата ѝ физиономия, нужно е отсечената глава на „уважаемия зрител“ да бъде да разнасяна, набучена на копие.
Нищо няма да се промени. Не съм наивник (вече). Избори идват. И ако Парушев не е прав в нещо, то е, че е нужна сложна схема като разработената в романа, за да бъдат спечелени гласове. Ами не е. Нужно е само още малко екранно време, още малко парцали с вид на вестник, още малко компромати, пъчене на мускули и празни приказки пред камерите. Толкоз.
Само аз ли започвам да мечтая ЕС да ни окупират?
–
Още гледни точки за книгата може да видите в „Аз чета“, „Библиотеката“, при „Изумен“ и в групата „Какво четеш…“.
От същия автор
От същия жанр
