Още щом облачното небе е озарено от разноцветни сигнални ракети, съветските пехотинци се надигат от земята и тръгват напред. Жуков, най-безчуственият от всички съветски маршали, ги пуска през минните полета и по този начин ги прочиства от мини, преди да са тръгнали танковете. „О, не може да си представите каква ужасна гледка представлява войник, взривен от противотанкова мина“ – спомня си съветски капитан.
Миналата есен излезе едната много закъсняла книга на Антъни Бийвър – „Сталинград. Съдбовната обсада 1942-1943“, която подробно показваше ужасите на тази битка, която се води прекалено дълго време. Сега, в „Падането на Берлин 1945“ той обръща поглед към края на войната, тези последни месеци, в които германците и са се примирили, и воюват ожесточено за всяка педя от родната си земя, приклещени между двата неумолимо приближаващи се фронта.
Най-подробно Бийвър акцентира на Източния фронт, разбира се. Там противоборството между руските главнокомандиващи армии е видимо, а Сталин играе своите игри, котио сякаш нямат спир. Превземането на Берлин и пленяването на Хитлер и другите от нацистката върхушка са абсолютни императиви и нищо не се скъпи в името на тази цел – дори целенасоченото заблуждаване на съюзниците, които в крайна сметка се отказват да влязат първи в германската столица, дори тя да е на един хвърлей от тях. Германската съпротива е фокусирана върху руснаците и за мен лично беше изненада колко успешна е тя – дори смазващото превъзходство в хора и техника на руснаците не им осигурява „царски път“ към Райхстага. Точно обратното, борбата е безмилостна и в крайна сметка се води дори за отделни квартали и улици.
При оттеглянето си германците са разрушили железопътните линии, а освен това в Полша разстоянието между релсите е различно от това в съветските железници. Затова придвижването на снабдителните линии се извършва с камиони, предимно американски студебейкъри. Интересно, но руските историци не са склонни да признаят, че без американските лизингови камиони настъплението на Червената армия щеше да отнеме много повече време и Западните съюзници можеха първи да стигнат до Берлин.
Западният фронт е по-слабо представен, но и там Бийвър успява все пак да покаже, че настъплението далеч не е безпроблемно – дори при далеч по-слабата концентрация на германски сили. Там също има разнобой между главнокомандващите, някои от които осъзнават политическата важност да се превземе Берлин преди руснаците, докато други държат да запазят колкото се може повече от войниците си при очертаващата се неизбежна скорошна победа – в силно противоречие с чудовищните заповеди на Жуков в цитата, с който започва този текст. Тук е разгледана и престъпленията, които извършват съюзническите войски, което не се среща често, при все постоянното изобличаване на тези на руснаците – като кражбите на часовници, което е като някаква мания.
Изглежда, прибирането на трофеи от военните части на Съюзниците е започнало още преди да пресекат германската граница. „На основата на направените проучвания – се казва в американски доклада за положението в Ардените – може недвусмислено да се заяви, че ограбването на собствеността на белгийски граждани от американски войници е в значителни размери.“ Регистрирани са и много случаи на взривяване на сейфове с експлозив. Още преди навлизането на американските части в Централна и Южна Германия американската военна полиция поставя знаци за влизане в селището: „Без превишена скорост, без грабежи, без установяване на контакти с местното население“, но със сигурност никой не се съобразява с тях.
Третата линия е концентрирана около последните месеци и дни на Хитлер и неговите сподвижници. Тази част ми бе добре позната благодарение на друга книга, която проследява в детайли периода – „Истината за смъртта на Хитлер“ на Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина, почти пълно припокриване има в картините, които рисуват двамата историци. Бийвър добавя само още един акцент, който не може да бъде пропуснат – масовите изнасилвания, извършени от руските войски, мащабът на които е просто непредставим, непонятно е колко страдание причинява победоносната Червена армия като отмъщение за това, което германците извършват с не по-малка жестокост през 1941-1942 г. в родината им.
Като се изключи известната фактологична монотонност, която Бийвър не може да избегне в опита си да представи достоверно напредването на всички руски армии, които стягат в клещите си германската столица, „Падането на Берлин 1945“ е от онези исторически трудове, които запалените по темата като мен четат с лекота. По страниците няма нищо чак толкова изненадващо или непознато, тази част от войната е проследена в много други книги за Втората световна война, но в случая детайлизирането на събитията в тези броени месеци рисува още по-угнетителна картина. Особено впечатление правят редуващите се сцени на паниката сред населението, които са на пътя на руските части, и за които нацистките власти не правят нищичко – просто игнорират своята първа задача, грижата за хората. По същия начин, по който руските военачалници се отнасят към своите подчинени – увлечени в надпреварата си кой да превземе града и евентуално да плени Хитлер, Жуков и Конев са безмилостни. И само като куриоз може да се отбележи иронията, че Сталин скрива дори от самия Жуков, че останките на фюрера са открити и прибрани – неговата версия, че той е избягал и западните съюзници са длъжни да го търсят, остава в сила за десетилетия напред.
На задните страници видях, че ще излиза и книгата на Бийвър за Испанската гражданска война, още един голям пропуск ще бъде запълнен, прекрасно!
