Но колкото и прелестно да изглеждаше, пролетта беше сезонът на дивите богове и това тревожеше Кисен. Те обикновено бяха от стари по-стари, а най-първите им светилища бяха потънали сред пръст и камъни, отдавна забравени. Трудно се убиваха, а веднъж убити, беше още по-трудно да гарантираш, че ще си останат мъртви.
Когато говорим за богове, навярно първото, което щуква наум, ще да е „Американски богове“ на Нийл Геймън, която по все така неразбираеми за мен причини има култов статус. Но тук посоката е по-различна, с лекота бих посочил като вдъхновения „Елантрис“ на Брандън Сандерсън и особено „Град на стълби“ на Робърт Джаксън Бенет, съчетани видимо и с поредицата „Вещерът“ на Анджей Сапковски, но този път привилегията да избива свръхестествени същества е дадена на жена – вейгата Кисен, сама белязана от смъртта още от малка. В „Палач на богове“ на Хана Кейнър най-интересното като че вече се е случило – имало е чутовна война между боговете („В Бленрейдън схватките между богове се случваха често, бореха се за повече внимание. Стари богове, нови богове, търговски богове, диви богове… Хората вече не се нуждаят от диви богове, когато са дебели, богати и спокойни. Боговете не приемат добре забравата.“), която е прераснала във война на хората срещу боговете – дори и тези, които са им били досега съюзници в конфликта. И сред епичната разруха и масова хекатомба град Бленрейдън остава като мрачен изоставен паметник, много различен от това, което е бил – „град на крадци, луди богове и още по-лоши хора.“ Едно гробище на вяра, което обаче продължава да привлича скритом поклонници.
Беше по-трудно да унищожиш бог, отколкото да го създадеш… Още по-трудно беше да го изкушиш с монета или мънисто, след като е развил вкус към жертвоприношения.
Историята на това грандиозно събитие отеква по страниците на цялата книга, а истината за него се разкрива малко по малко. Като отломки от него са и двамината главни герои – палачът на богове Кисен, която с кралско благоволение се занимава да избива останалите или новоизникващи тук-таме нови богове („Могъщи създания, духове, придобили живот и воля от любовта и страха на хората, докато не закрепнат достатъчно, за да ги използват. Хората бяха глупави създания, а боговете бяха жестоки.“), родени от суеверната природа на хората. Както споменах, тя прилича на Гералт, следи обяви, в които се търсят палачи, и има строг морален кодекс – нейна работа е да убива богове само когато ѝ плащат, и никога да не убива хора. Тя е воювала при Бленрейдън, там е имало и други палачи на богове, но поне в тази първа част от поредицата не се срещат. Другата основна фигура е някогашният началник на рицарите, Елогаст, който е бил пречупен от всичко, което е видял, опитва се да живее нов мирен живот като пекар, но кралят и негов приятел от детството, който крие смразяваща тайна, го моли да поеме на една последна мисия, за да го спаси. А между тези двамина герои, които определено от самото начало имат желание да се избият взаимно, ще се окаже едно необикновено момиче, което губи в миг семейството и благородническото си положение, и трябва само да се оправя със своите чудати способности и най-вече магическата си обвързаност с един малък бог на благородните лъжи, който много би искал да си намери светилище и да бъде почитан.
Смъртните бяха кълба от мисли, а боговете виждаха цветовете, които тези мисли предизвикват – въздухът около тях се изпълваше с най-силните им емоции. Цветовете на всеки човек бяха различни, ярки, податливи на манипулация.
Войната изглежда приключила, кралството е успяло да се отърве от властта на боговете, а тяхното почитане е забранено със закон – над всички е само кралят и рицарите му налагат грубо ред и раздават наказания на всеки, който си позволи да почита някой бог. Но под повърхността кипи напрежение, организира се съпротива, а едно поклонническо пътешествие до Бленрейдън ще постави всичко по местата си – и ще заплете още повече възела, защото всички крият тайни, които в един момент излизат наяве. Боговете определено не са се отказали от това кралство и са готови отново да наложат жестоката си власт над душите на хората.
Боговете невинаги са врагът – даже твоята вейга го знае. Хората създават боговете и за добро или лошо, боговете променят хората. Разкриваме истинското лице на другия. Изпълнено с копнеж, отчаяно търсещо любов, власт, сигурност.
„Палач на богове“ е интересно начало на поредица, в която отсъстващите създания – избитите богове, привличат неотказно вниманието. Чрез техните образи Хана Кейнър всъщност прави много интересен социален коментар, включително на нашия свят, примерно като описва защо е била убита богинята на красотата Вирия от Уилд, която е изисквала все повече и повече от своите последователи („Деца на не повече от дванайсет не ядяха с дни, за да си спечелят благоволението ѝ, и понякога тя просто казваше „не“, не било достатъчно, трябвало да направят повече. Тя самата напълня и се разхубави, а последователите ѝ линееха и се поболяваха от любов към нея.“). Вейгата Кисен е интересен образ, около който се проектират и леки LGBT елементи, типични за съвременното фентъзи, но истински интересен е сблъсъкът на нейния циничен прагматизъм с героичното морализаторстване на рицаря Елогаст – и двамата ще преосмислят изцяло разбиранията си в протежението на книгата, докато минават през редуващи се заплахи, взаимно недоверие и неизбежния опит на богчето, носен от момичето, да поеме контрола и да ги противопостави един на друг („Човеците бяха толкова лековерни! Като риби в мрежа, щом веднъж ги уловеше.“). Бих определил книгата като по-скоро young adult фентъзи, може би в другите части нещата ще се вмрачат, вече е издадена и втората част, „Sunbringer“, дано има достатъчно читатели, за да видим и нея на български.
LGBT+
Още по темата
