Оригинално заглавие: Les Perroquets de la place d'Arezzo, 2013.

Преводач: Зорница Китинска

Корица: Лъчезар Владимиров, мека.

Година на изданието: май 2015 г.

Страници: 656

Рейтинг :

Време за четене: 8 минути

 Любов:

1. Проблем между хората, който някои приемат за решение.
2. Егоизъм, който намира временно равновесие с егоизма на другиго.
3. Изключителна способност да проявиш интерес към друг човек и да спреш да се интересуваш от себе си.
4. Тема на романи. 

   В главата ми Ерик-Еманюел Шмит е нещо като сянка на Ромен Гари – съзнавам, че и сравнението, и степенуването между двамата е неоснователно, но иди го обясни на онова усещане отвътре, което не само изпитва преклонение към Гари , но и не спира да прави паралели между двамата. И това си е проблем, защото искам да чета Шмит с нужното търпение и внимание, а не да му диря кусури и да се сърдя, че не е Гари. А той не е – и няма как да бъде. Казах си болката, да се върна на книгата.

 18367617 „Папагалите от площад Арецо“ е различна от „Любовен еликсир“, най-малкото с дължината си – пространни 650 страници, на които пърхат пъстроцветни и кривоклюнести папагали, а хората са по-невъздържани, по-кресливи, по-необуздани от тях. Живеещите в центъра на Брюксел са жужащ кошер от емоции, от скрити желания, от щения, които не могат да бъдат извадени наяве – и всичко си тече бавно, по реда си, скрито-покрито, толкова различно от света на социалните мрежи и папаращината, който приемаме за даденост. В тази подредена, аристократична и ясно йерархизирана общност положението се променя, когато няколко души получават еднотипна бележка със следния текст: „С тази бележка само ти обръщам внимание, че те обичам. Подпис: знаеш кой.“ Тази бележка става катализатор на промени, които вихрено обръщат живота на получателите им – някои литват, други се сгромолясват.

 25288030   Ерик-Еманюел Шмит е написал красива и много чувствена сатира на сексуалната фиксация на западната цивилизация. Преди дни направих паралел между двете книги в ревюто ми за „Подчинение“ на Мишел Уелбек, сега ще се повторя – двамата обследват сходни проблеми, но по толкова различен начин, че ако след едната книга (ясно коя) човек остава угнетен и с усещане, че е пробягал километри в тежка кал, то другата успява в протежението си и да вдъхновява, и да разсмива, и да натъжава, и да отвращава. И ако едната с акцента на религията предизвиква очакван скандал и шум около себе си, другата с акцента на любовта просто радва душата – и това противоречие и на пръв, и на втори поглед показва идиотското лицемерие, което тресе света. Абсурдно е да е по-важно кой на какъв невидим господар е избрал да робува (и да ратува всички около него да му станат също такива роби, за да има оправдание за личната си мания), а не кой кого и как обича и колко усилено се бори живота му да е по-добър и по-смислен.

Единствените видове любов, които съществуват и вървят добре, са тези без секс. Всеки успява, без да се насилва особено, да бъде син, брат, приятел, баща. Рядко всичко заедно. Но светът се е вкопчил в свързаната с либидото любов, макар тя да се разпада на прах.

 24861694  Героите на Шмит водят борба със себе си и желанията си, но основно със задушаващата скука на ежедневието – всички до един се разминават с шаблона за „нормалност“: хетеросексуалността, моногамията, избягването на изкушенията и създаването на мирно и идилично семейство не са ценности за тях. В „Папагалите от площад Арецо“ всички я имат любовници, я дирят постоянно секс с непознати, я задоволяват похотта си чрез проститутки… но пък има и герои, които жадуват нещо истинско и стойностно и креят бавно, защото им се струва, че няма кой да им го даде. Дебели, болни, глупави, стерилни, асексуални, политици… всеки си има болката и търси начин да се справи с нея. Но Шмит е милостив автор – и любов има за всички по много, но всяка страст иска своята плата. И смъртта върви със своята коса и изисква заплащане за грешките.

  При все лекотата, с която се чете книгата, на места тя просто застива, отчасти заради различният интензитет на немалкото успоредни истории, които се развиват в нея. Ако в един момент следваш страхотната линия с ревнивата любовница, която побърква своя женен „спонсор“, то нямаш особено желание да бъдеш запратен при снобарят-собственик на галерия за изкуство, но точно това се случва. Признавам и че част от героите ми останаха безразлични, дори и да страдаха неистово или пък да се радваха възторжено. Може би причината за това е уловена най-добре от Любов Петрова, която написа в „Какво четеш…“: „Както винаги при Шмит, разбира се, романът е многопластов, зад масовия секс, двойки, тройки, гангбанг прозира една неудовлетвореност на героите, едно неистово компенисиране на липси, един екстремизъм до болка само и само да не станат част от обикновения буржоазен живот.“ От друга страна, доста бързо си създадох хипотеза кой праща писмата и последната страница ми доказа, че съм прав, което хем е приятно, хем събужда известно разочарование, че не си бил изненадан.

   В крайна сметка се надявам това да не е най-добрият роман на Ерик-Еманюел Шмит, но за да знам това, ще трябва да попрочета още доста от неговите.

  Кратък клип от площад „Арецо“ с папагалите може да видите тук, а прекрасно ревю за книгата има в „Книжка с мишка“.

Вземи с безплатна доставка!
Вземи с безплатна доставка!