Стихосбирката „Par Avion“ на Емануил Видински е изтъкана от емоция – лична, стаена, избликваща в миг и после отново закротваща се. Понякога е вик от невъзможност, от тъга по нещо отнето, понякога е простичко осъзнаване, че не всичко може да се случи – а и не е нужно. Харесаха ми стиховете, насочени към жените – познавам автора, но не и хората около него, не и тези, които са вълнували сърцето му, и ми харесва да си ги представям именно чрез стиховете за тях (или е само една, не знам?). Трогнаха ме личните моменти, посветени на най-тежката загуба, бавно в мен се загнездва (като тая буква Ж, чиято хищническа форма досега не осъзнавах) разбирането за неизбежността им – не че е възможно човек да е подготвен, не че е нужно да преживява предварително това, което после ще бележи завинаги живота му до края. Но да ви оставя с думите му:
Дом II
Ако дойдеш в твоя дом
който зее отворен в мен
ще затворя вратата
и ще ти дам ключа
–
Ако вляза в теб като буква
бих искал да съм „Ж“
да разтворя пипала в тялото ти
и като паяжина да прихващам
всички твои бягства
–
В един часа
тя се пробужда внезапно
оправя нощницата си
става
и отваря прозореца:
никой.
–
изпращам ти последна картичка
ако отлепиш марката и я оближеш
това ще е и последната ни
целувка
–
Ще ми позволиш ли да ти кажа
две прости думи
които се спотаяват на устните,
защото са свикнали да ги следва
мълчание?
–
Балканите
са Балконът на Европа
На него понякога излизат
европейците
да се порадват малко
на гледката
преди отново да влязат
в подредените си стаи
–
понякога
броя си стъпките насън
и се питам защо
винаги се събуждам
на едно и също място
–
Безкраят
е в собственото ти тяло
ми беше казал един мъдрец
Всяко едно разболяване
е предвкусване на безграничното
защото вечността
е просто една болест
но
неизлечима
–
Вижте един по-личен поглед към стиховете в „На по книга, две“.