Той бе уверен, че параграф 22 не същестува, но това нямаше значение. Това, което имаше значение, бе, че всички мислеха, че съществува, и то беше много по-лошо, защото липсваше предмет или текст, който да можеш да осмееш, да опровергаеш, да обвиниш, да критикуваш, да атакуваш, да измениш, да мразиш, да ругаеш, да оплюеш, да разкъсаш на късове, да стъпчеш или да изгориш.
В библиотеката ми от години и години стои старо издание на „Параграф 22“ – вечната сатира на Джоузеф Хелър, която е сред най-ценните и важни книги, които четох на младини. Така и не се наканвах да я препрочета, но точно преди празниците видях в книжарница това чудесно ново издание (но нямаха корицата, която исках, тази със самолетите) и си го купих импулсивно. Бързо пререди всички други натрупани от панаира, обичам да завършвам годината със силна книга, а тук нямаше как да сгреша. Влязох отново с лекота в откачения свят на Йосарян, който по някакъв начин толкова ми прилича на версия за възрастни на „Алиса в Страната на чудесата“ на Луис Карол (не че самата тя е точно за деца, ако се вгледаме внимателно). Един от най-великите антивоенни хумористични романи (достойна конкуренция ще да ѝ прави само приключенията на Хашековия Швейк, бих добавил и малко познатата “Майната им на хилядата динара” на Борис Дежулович), той не става известен веднага с излизането си – в кратък предговор Хелър описва как отначало нито получава награди, нито влиза в списък с бестселъри, но всичко се променя с излизането му в иначе презряните на западните пазари меки корици. Тогава вече стотицихилядните тиражи се редят един след друг и до наши дни тази книга остава универсален ярък символ на пацифизма чрез осмиването на всичко, което се очаква да бъде смъртоносно сериозно.
Толкова голямо значение отдавате на печеленето на войни – каза насмешливо мърлявият, порочен старец. – Истинският майсторлък е да знаеш кои войни можеш да загубиш. Италия е губила войни в течение на столетия и вижте как въпреки това великолепно ни е вървяло. Франция печели войни и е във вечна криза. Германия губи войни и процъфтява. Погледнете най-новата история. Италия спечели една война срещу Етиопия и бързо изпадна в затруднения. Победата ни вдъхна такава безумна мания за величие, че ние допринесохме за започването на една световна война, която в никой случай не можем да спечелим. Но сега, когато почнахме отново да губим, всичко тръгна по-добре и ако успеем да достигнем до поражение, сигурно пак ще излезем отгоре.
Вижте само: „Тексасецът се оказа добродушен, благороден и обичлив. След три дни никой не можеше да го понася.“ Хапливият хумор на Хелър захапва храбро още от първите страници и не пуска. А невнимателният читател скоро ще се окаже в свят от криви огледала, в които трудно ще открие каква е реалността. И ще си мисли, че мъртвец в палатката на Йосарян всъщност няма, защото последният не го е виждал – не че това му пречи да се оплаква от него постоянно. Толкова абсурдни герои изгражда Хелър – като например вожда Бял Полуовес, чието семейство има природно влечение към петрола и нефтените компании ги преследват, за да дълбаят земята под техните вигвами – откъдето безотказно бликвало черното злато! Или пък бедният капитан Флум, който е убеден, че вождът иска да му пререже гърлото, за което навярно обяснението е, че една нощ получава точно такава пряма и недвусмислена заплаха от гордия наследник на автохтонното американско население. Ами лейтенант Шайскопф, който повече от всичко обича маршировките и прави решителен пробив в тяхната организация, което му носи както повишение, така и приветствия като „истински военен гений“? Да не говорим за Майор Майор, на когото бързо му писва да се занимава с всички досадници и заповядва никой да не бъде допускан до кабинета му, докато е там, но пък с удоволствие приема там всеки просител, когато отсъства. Ами капитан Блек, който смята, че „колкото повече клетви за вярност подписва човек, толкова по-верен е той“, което по законите на Хелъровата логика се превръща в истински водопад от клетвени декларации върху всички засегнати?
Вече направих искане за двама майори, четирима капитани и шестнайсет лейтенанти, за да ви улеснят. Макар че никоя от работите, които вършим, не е много важна, важното е да вършим много работа.
И, разбира се, най-важният герой след Йосарян – Майлоу Майндърбайндър, който се наема с тежката задача да завежда стола, което стъпка по стъпка го отвежда и до най-различни сериозни постове, сред които „вицешах на Оран, халиф на Багдад, имам на Дамаск и шейх на Арабия“, а също и „бог на царевицата, бог на дъжда и бог на ориза в изостанали области, където такива примитивни богове се почитат от невежи и суеверни хора и където – както той сега с прилична скромност намекваше – големи издялани образи на мустакатото му лице можели да се видят над примитивни каменни жертвеници, обагрени с човешка кръв“. Всичко това, защото създава мащабна черна борса, един споделен между войниците („всички имат дял в сделката“) синдикат, който търгува с всичко възможно, яйцата струват по-малко, отколкото са купени, понякога се използват дори германски самолети, а щом сделката си я бива, Майлоу е готов дори да бомбардира собствения си лагер по заръка на враговете. И можем ли да забравим доктор Данийка, който прави грешката да се води пътник на борда на самолет, който се разбива след нелеп инцидент, и се оказва в абсурдното положение да е мъртъв за всички, което пък води до редица неуспешни протести от негова страна. С което всъщност неясните мъртъвци стават двама – онзи от палатката на Йосарян, който поема в гибелен полет, преди да бъде регистриран надлежно, и докторът, който си е напълно надлежно регистриран мъртъв и никой не може да промени това.
Още един полковник в този сектор на фронта значеше още един съперник, още един враг, още един човек, който го мрази.
А колко още герои заслужават да бъдат споменати. Всички те са част от абсурдния живот на пилота Йосарян и неговите другари, които все не могат да направят необходимия брой бойни полети и да бъдат освободени от служба. Те са оковани под пагона от знаковия Параграф 22, който се разполага в онова неопределено поле между спасителната лудост и здравия разум на това човек да иска да бъде освободен от служба. В този абсурден свят човек може да се спаси от постоянно връщащите се при нго документи само ако ги подписва с чуждо име, може да отлети до апартамент в Рим, пълен с красиви жени, (не може да говори с Майор Майор, защото него все го няма, како стана ясно), може да се влюбва отново и отново, от което Йосарян се възползва с пълна сила, а бегло споменати моменти получават своето обяснение понякога на стотици страници по-късно, за запълнят тази щедра на детайли и идеи картина. И сцена след сцена описват службата в армията по неподражаемо и спасително циничен начин.
Не съм способен да разчепкам в дълбина „Параграф 22“, нямам и желание, почти колкото Йосарян няма желание да лети. Сардоничното чувство за хумор на Хелър пронизва всеки параграф, бил той номериран или не, а разточителното му умение да създава нови и нови трагикомични ситуации сякаш отрежда тази война никога да не свърши, полетите винаги да трябва да се изпълняват, и всички от остров Пианоза винаги ще трябва да живеят в своето особено чистилище, от което измъкване няма. На пръв поглед това е една адски забавна книга, но едновременно с това е и една от най-сериозните писани някога – защото под удобния плащ на хумора се задават най-важните въпроси, осмиват се всички недосегаеми идоли и догми, които нациите по света въздигат и внушават на своите граждани, а в крайна сметка безсмислието на войната е това очевидно нещо, което е ясно на всички, но остава винаги пренебрегнато, когато поредният властник пожелае да се лее кръв. И самолетите все така излитат и не всички се връщат. И не винаги ще има лодка, с която човек да отплава към хоризонта на спасението.
От същите жанрове
