Рядко, но по книжарниците все пак се появяват книги, които един ден ще бъдат ритуално изгаряни по площадите, когато суеверията и паникьорството бъдат официализирани, а критиката срещу тях – криминализирана като мерзко деяние срещу самите устои на фантазьорството. Помня колко праведно възмущение събуди „Псевдонауката“ на Бен Голдейкър, но после пък изключителната „Вярващият мозък“ на Майкъл Шърмър сякаш мина почти незабелязано, за тъга. Свикнаха нашенците, разбраха, че с книги не мож бутна организирания медиен заговор за затъпяване, и си гледат всякакви гурута, медиуми, нутриционисти, кемтрейлс-рупори, HAARP-конспиративисти и прочие, да не говорим продължаващото изкупуване на всякакви елементарни или уж по-сложни езотерики, астрологии, селф-хелп мътеници и прочие. Няма отърване, знам си го. Книги като „Паранормалното“ на Ричард Уайзман са бели лястовици, които малцина ще видят, но в небе, пълно с оглушително грачещите черни врани на псевдонауката и шарлатанството, едва ли ще променят нещо.
Ричард Уайзман стъпва една крачка встрани от горепосочените и добавя една приятна подправка към манджата – в книгата има много съвети как да използвате техниките на врачки, медиуми, контактьори, екстрасенси и прочие, чрез които да блеснете в компания, пък ако сте като мен – да подтикнете някой лековерник да повярва и после да му измъкнете килимчето изпод краката. Да, знам, зъл съм, но „остави хората да си вярват в каквото си поискат“ отдавна ми е втръснало като довод, особено когато лековерието към шарлатани се пренася с лекота в лековерие към политици, към избор на книги, към снижаването на рационалността в обществото, към видимо потъване в плаващи пясъци във всяка една сфера. В държава, която масово боготвори Ванга и Дънов, няма да се родят Джобс и Гейтс, Хокинг и Айнщайн, или и да се, ще идат да използват умовете си другаде, дето са ценени. По никой начин не искам да кажа, че другаде не властва религията и суеверието, това си е масово и навсякъде, въпросът е те да получават отпор – както прави Нийл де Грас Тайсън с „Космос“, – да бъдат обяснявани, развенчавани, отричани разумно и основателно – както правят Джеймс Ранди, Бен Голдейкър и много други, както правеше блаженопочиващият Кристофър Хитчънс, който имаше достатъчно време след смъртта си да се свърже с близките си и да им каже, че е грешал дълбоко, ама нейсе.
Огромна част от вярата в паранормално стъпва на вече изградено убеждение или поне предразположеност да повярваш на нещо, което за скептика е видима шашма. Всички виждаме света през личните си убеждения, безброй когнитивни изследвания го доказват, затова и непредубедеността е само мит или съществува в онова толкова плашещо нещо, наречено „наука“, в която всички субективни фактори се премерват и изолират, за да блесне истината. Именно и чрез нея всички шарлатани се провалят на тестове – а различни от шарлатани няма в паранормалните области. Както пише Уайзман: „Повече от век множество изследователи продължават да подлагат на проверка твърденията на медиуми и гледачки и неизменно установяват тяхната несъстоятелност.“
Нашите убеждения не просто стоят пасивно вътре в мозъците ни в очакване да бъдат потвърдени или отхвърлени от постъпваща информация. Не, те всъщност изпълняват ключова роля във формирането на възприятието ни за света. Това се оказва особено вярно в случаите, когато сме изправени пред съвпадения. Ние отделяме невероятно голямо внимание на съвпаденията, особено когато те подкрпепят нашите убеждения.
Астрологията и врачките работят на сходен принцип, като Уайзман подробно описва техниките на „студеното четене“ и колко лесно човек приема общи отговори за отнасящи се лично и само до него. Да не говорим колко лесно е да се самозалъгваш, че човекът срещу теб вижда колко си изключителен в своята същност:
Предложете на хората каквото и да било положително качество и те на бърза ръка ще оградят в кръгче отговора „да, това се отнася до мен“, вследствие на което огромното мнозинство от хората се мислят за далеч по-отговорни, деликатни, дружелюбни, изобретателни, учтиви, смятат, че на тях може да се разчита много повече, че са по-способни да си сътрудничат и са по-благонадеждни от средностатистическия човек.
Самата вяра в паранормалното е феномен, който вече е подробно изследван, но и предстои да бъде разнищван, докато съществува. Аз разбирам този феномен, вярвал съм във всичко, чел съм бясно езотерика, че и религиозен бях като по-млад – всичко това е нормално и разбираемо, лошото е, че няма надграждане над тези банални залитания встрани. Аз имах щастието да прочета „Свят, населен с демони“ на Карл Сейгън и да се осъзная. Телевизионните водещи, канещи всякакви идиоти и даващи им трибуна, са нямали този шанс, тъжно ми е за тях.
Обикновено на хората им се иска да вярват в съществуването на паранормални способности, може би защото те внасят усещане за мистерия в иначе скучното им всекидневие, показват им, че науката не разполага с отговор на всички въпроси, карат ги да вярват, че човешкото съзнание е могъща сила, която не трябва да се пренебрегва, или пък им предлагат потенциалната възможност да разрешат сериозно проблеми само с едно замахване на магическата пръчица.
Ричард Уайзман описва леко и забавно популярните в различни времена окултни моди, как те са се зародили, къде е номерът в тях, как са били многократно развенчавани, но това не променя убеждението на последователите им. Изключително популярните за времето си сестри Кейт и Маргарета Фокс, буквално родоначалнички на спиритуализма, разкриват, че от самото начало са си служели с измама, като дори демонстрирали как точно са заблуждавали лековерниците, че комуникират с духове. Дали това отказва милионите убедени последователи? Не, разбира се – те ги заклеймяват като отстъпници и продължават да дълбаят в заблудата си.
Хубавото в лошото? Изледванията на „паранормални“ феномени дават началото на реални пробиви в науката, които откриват нови хоризонти. Изследванията на спиритуализма водят до откритията в областта на подсъзнанието; дъската „Уиджа“ буквално вади на бял свят идеомоторната дейност, дотогава непозната; автоматичното писане поставя важни проблеми при изследването на свободната воля; ясновидството помага да се разкрие какво хората мислят за себе си; преживяванията извън тялото дават началото на изследвания за това как съзнанието определя положението си в пространството и колко лесно е да бъде подлъгано, че е вън от тялото; психокинезата води до открития, че хората далеч не виждат всичко около себе си, още по-малко го запомнят правдиво – и още много важни неща, така че може да кажем, че все пак имаме полза от суеверията на хората, макар и малка на фона на всичко пропиляно по лъжливи шарлатани.
„Паранормалното“ е кратка, жива и странно забавна книга на фона на тематиката си. Може би точно тя има повече шанс да стигне до умове с още неоформени убеждения и да спаси поне малка част от тях, да ги накара да видят колко изключителен и невероятен е реалният свят, този, който е познаваем и който крие много повече чудни тайни и загадки, отколкото всички паранормални шашмотевини, канализирани в посока да взимат парите на хората.
От същите жанрове
