Рядко книга е променяла толкова мнението ми за някого, Всъщност, когато гледах (насила) за първи път “Мръсни танци” някъде миналата година, се изсмях на лековатия сюжет. Затова и когато научих, че ще пускаме книга на Суейзи, проявих в общи линии нулев интерес. По стечение на обстоятелствата обаче се наложи да нанасям корекции по текста. Изненадващо за самия мен, написаното започна да ме увлича и да откривам неща, които не съм и подозирал.
Днес, след като прочетох на един дъх „Моят танц със живота”, си изтеглих пак “Мръсни танци”. Вече няма да се смея, след като научих колко къртовски труд стои зад сцените във филма, колко нечовешко страдание изпитва Патрик Суейзи зад всяка танцова стъпка.
Тази автобиография не е обикновена,не е безцелното самохвалене и избирателната подборка спомени, които нерядко обагрят писанията в този жанр. Изповедта е честна, откровена до болка. Защото по времето, когато го пише, над Суейзи е надвиснал Демоклиевият меч на смъртта. И въпреки че сред текста той заявява ясно волята си да го победи, всички знаем, че не успя.
Животът на Суейзи вдъхновява. На младини, след кошмарна контузия в лявото коляно, той е отписан за американския футбол, но решава въпреки всичко да се отдаде на балета. Превъзмогва неимоверната болка, която никога не го напуска до края на живота му – при всеки танц, при всяка репетиция, при всяка сцена във филм. И се научава да я крие по един чудовищен начин. Той пише:
Болката не е нищо друго освен едно усещане и можеш да избереш дали да му се поддадеш, или да го контролираш. По този начин успях да поддържам толкова дълго своята кариера и дори да се боря с рака. Болката, подобно на страха, може да бъде дори твой приятел, ако й дадеш тази възможност. Тя засилва концентрация и ти позволява да се чувстваш жив.
Пред мен се възправи един човек, комуто животът не е дал нищо наготово. Който след нелекия отказ от балета се занимава с дърводелство, за да издържа себе си и жена си Лиса, който буквално гладува, за да дочака мечтата си. Той дори сглобява кучешка колиба в момента, в който научава, че е избран за роля в сериала “Ренегатите”, който го спасява от глада! И не се отказва нито за миг.
Вечер отивах с колата до едно място на „Мълхоланд Драйв” с красива панорама на Лос Анджелис. Седях там, гледах светлините на Холивуд и си казвах „Ще те завладея”. Това беше като ритуал всяка вечер, начин да се настроя за предстоящата битка. За да успея в Холивуд, трябваше истински да вярвам, че мога да го направя.
Трийсет години по-късно се чувствам по същия начин за борбата с рака. За да го надвия, трябва да вярвам, че мога да го направя. Затова всеки божи ден си казвам „Ще те победя!” И всеки ден го вярвам.
И успява. Това е човекът, който гримира сам баща си преди последния му път. Който се справя с неколкократни потъвания в алкохола, обичайните брачни пропасти, измъква се на косъм от смъртта при самолетен полет. Докато не я срещна в лекарския кабинет. Но въпреки кошмарната диагноза и минималните шансове за успех, Суейзи завършва героично последния си ангажимент, който е поел, успоредно с химиотерапията и кошмарните болки. Безумец, но вдъхновяващ безумец.
Ще изгледам пак някои негови филми. Нека са наивни и глупави. Но зад всяка тяхна сцена вече ще виждам един различен Суейзи. Когото уважавам.
От същия жанр
