Кориците на тази и другите издадени у нас книги на Никола Бьогле са наистина отличителни и няма как да не ги забележи човек, често се появяват в групата „Какво четеш…“. И когато „Пациент 488“ ми попадна в обсег, не се поколебах да я отмъкна за четене, имах наистина, ама наистина високи очаквания, особено след като поста ми в групата за нея събра страшно много внимание и коментари, повечето положителни, но и някои доста отрицателни. Което си е нормално, няма универсална и харесвана от всекиго книга.
Началото на книгата е крайно обещаващо – зловеща лудница, в която умира пациент, който години наред е държан в изолация, а на челото му са белязани именно цифрите от заглавието. Разследването изглежда формалност, но ударно развитие на ситуацията завършва с огромен пожар, още смърт и неочаквано ангажиране на инспектор Сара Геринген, която сама не се намира в добър период от живота си. Поемайки по малкото налични следи за самоличността на мистериозния пациент, тя не очаква, че ще се окаже по следите на загадка, обхващаща десетилетия обвити в тайна проучвания и свързана с някои от най-големите тайни в историята на човечеството – но пътят към тях бе доста лъкатушен. По обичайна рецепта следователката се оказва обвързана с интелигентен партньор, разследващ журналист и харизматичен преподавател, който е също свързан със случая, а близките му се оказват в пряка заплаха – защото хората, които са измъчвали пациента 488 години наред, са склонни да решават проблемите си бързо и ударно. И по петите им са изпратени безмилостни убийци.
Без да разкривам нищо излишно – и само според написаното на задната корица, мога да кажа, че двамата се натъкват на експерименти на ЦРУ от времето на Студената война – исторически доказани откачени опити, които не са били ограничавани нито от морал, нито от съвест. Бих препоръчал да обърнете внимание на книгата “Отровителят” на Стивън Кинзър, която проследява програмата МК-УЛТРА и което е останало от документите, защото немалко са били унищожени. Начинът, по който обаче двамата дирещи истината герои стигнаха до откритията си, градираше от невероятен до абсурден – колкото внимателно и интересно започна книгата, толкова повече се превръщаше в ударен екшън тип книгите на Джеймс Ролинс, в които реалистичността отстъпва мястото на задържане на вниманието на читателя на всяка цена, дори с невероятни лупинги като лесното оцеляване срещу професионални убийци, светкавичното придвижване по целия свят под натиска на постоянно пазарене с „лошите“ и разкриване на вселенски тайни на милардки години. В крайна сметка дочетох насила „Пациент 488“, последните стотина страници звучаха сякаш са от друга книга, не тази, която бях започнал.
От същия жанр
