Самo преди две седмици писах за „Писмо в бутилка“, третия случай на комирсар Карл Мьорк, но още с приключването ѝ имах желание да започна четвъртия – „Пациент 64“, на което удържах твърде кратко. И по-голяма част от нетърпението ми не е свързана с конкретния нов случай, а с прекрасно развитите образи на Мьорк и неговите двама помощници Асад и Росе, и тримата крият много тайни в миналото си, а в настоящето малко по малко Юси Адлер-Улсен повдига завесата около им, като ги показва като напълно непредсказуеми величини.
Този път разследващите се фокусират върху няколко странни изчезвания, случили се за подозрително кратък период от време. Успоредно с техните дирения какво се е случило Адлер-Улсен ни повежда из трагичната история на младо момиче, което от малка се сблъсква с хорската жестокост и издевателства, и само нарядко получава протегната ръка за помощ. Тя се оказва окована в система, основана на насилие над жени с предполагаеми психични проблеми, в която крайностите не са рядкост – а там, на един остров на ужаса, тя се среща и с още по-уродливи крайности в човешкото поведение. В бъдещето тази жена е успяла да се измъкне от калта, да се омъжи за богат и преуспяващ мъж, но миналото я преследва да я захапе – и тя трябва да захапе обратно, което е част от цялата загадка, която ни поднася авторът.
Не по-малко интересна е линията с лидера на популистка партия, която се стреми да влезе във властта, и който крие, че оглавява и тайна организация, която се занимава с незаконни и ужасяващи дейности, свързани с нацистките идеи за чистотата на расата. Тази линия е преплетена по много зловещ начин с горната за измъчваната млада жена, а Мьорк и неговите сътрудници трябва да разберат каква е връзката и какво всъщност се е случило – докато успоредно случаят, при който комисарят е попаднал под обстрел, с който започна изобщо поредицата, става все по-объркан и заплашва да завлече дори него под ударите на закона.
„Пациент 64“ е доста угнетяваща с наистина кошмарните издевателства над жени в една европейска държава в средата на XX век, предполагам, че всичко това почива на реални факти. Адлер-Улсен вкарва много силна социална критика в тази си книга, както и ясно предупреждение за опасната привлекателност на крайните движения, които могат да получат шанс да вредят от най-високо място, точно както се случва и у нас пак и пак. В края има един чудесен обрат, който не очаквах, и заради който още повече харесах книгата – и чакам следващата, „Марко“, с нетърпение.
