Оригинално заглавие: The Giver, 1993.

Преводач: Яна Йотова

Корица: Мека

Година на изданието: 2012

Страници: 184

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

Право дума любимата ми колежка Милена Ташева, че някои книги трябва да ги четем с едни очи, други – по съвсем различен начин, с друго очакване и отношение към автора и написаното. Когато се зачетох в „Пазителят“ на Лоис Лаури, очаквах много заради прекрасното ревю на Мила в „Аз чета“, но след 2 часа четене останах относително разочарован от факта, че книгата е поредната тийн антиутопия, които излизат регулярно и под общ калъп. След това обаче поразмислих и прецених, че аз не съм бил прав в очакването си, а още повече – не съм и от аудиторията, към която книгата е насочена. След това проверих и годината на издаване на книгата – 1993 – постави нещата в съвсем друг контекст, вън от модата на лигавия янг адълт, който се издава наред, с редки бисери като Сюзан Колинс и Патрик Нес. Та преоцених нещата в общи линии.

Джонас живее в свят, който на мен лично ми напомни на филма „Еквилибриум“ – без чувства и емоции, лъжата е недопустима, всичко е под контрол, а минало просто няма. Всичко е съвършено тук и сега, а животът на всеки индивид е направляван отгоре, без той да има особено влияние над случващото се. Правила, вписани в други правила – всичко е оковано в правилния начин за живеене. Излизането от него значи излизане от обществото, което минава през освобождаването – за твърде възрастните или децата, които не се вписват в рамките на нормалното.

Както може да се очаква, точно Джонас ще бъде в центъра на събитията – той е насочен да се обучава при Пазителя, един от малкото отличаващи се членове на общността, който има тежката задача да помни. В неговата глава е миналото – онова, от което съвършените му съграждани искат да избягат, но знаят, че без опазване на опита първата по-рязка промяна ще ги затрие без време. Старецът буквално трябва да прелее спомените си в младежа и малко по малко последният започва да открива мрачната истина за своята общност. А това ще го постави в положение да трябва да избира между примирението или бунта.

Лоис Лаури наистина е успялa с простички думи, леко и плавно, да опише още една крайност, в която може да се забие човешкото общество. Разбира се, книгата може да се гледа и изцяло през призмата на порастването на едно дете, на напасването му към свят, който не му допада – с всички избори и компромиси, които съпътстват този процес, както и всички моменти на примирение с неща, които са непроменими. Допадна ми, че Джонас не е надарен с някакви свръхсили или умения – просто обикновено момче сред необикновени обстоятелства, което трябва да се справи с тях или да загине смазан. Мисля, че ако бях прочел тази книга преди да навърша 16 години, щях да я харесам страшно много. Сега просто ме остави до голяма степен безразличен заради постоянните връзки, които правех с други книги, които са нейни наследници и не е трудно да се приеме, че са заимствали това или онова именно от „Пазителят“.