Има книги, които, колкото и да ги планираш, сами си изискват кога да излязат. Ако щете вярвайте, тази книга бе мислена за май месец миналата година, но стечението на обстоятелствата (и основно успехите на „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ на Азар Нафизи и „Жената на посланика“ на Дженифър Стайл) наложиха да бъде забавена, а аз адски мразя да имам готова чудесна книга, която да не излиза и да си чака времето. Е, сега това време дойде и не е случайно, че точно на осми март избирам да пиша за нея. Това е книга за две жени (едната е момиче дори), които отхвърлят повелите на обществото си, освобождават се от черупките, в които ги натикват от рождението им религията и традицията. Макар да ги дели един век, в затлаченото от вярата мюсюлманско общество промяната почти не съществува, тя бива отхвърляна, а движението на света напред – заклеймявано. Малко или много всички опознаваме Близкия изток по две линии – от новинарските канали и чрез литературата. Аз избирам второто.
В „Перлата, която се освободи от черупката си“ Надя Хашими проследява съдбата на две жени, разделени във времето, но не и в изборите, които стоят пред тях. И двете получават за кратко възможността да вкусят свободата на мъжете. Едната, Рахимà, е още дете, когато се подчинява на обичая бачè пуш, за да може да се движи свободно по улиците и да придружава своите четири сестри навън. Тя разбира какво е да си момче, да си любимец на баща си, да можеш да правиш всичко, което пожелаеш. Толкова по-жесток е ударът, когато е омъжена насила за военен главатар, част от сделка, при която бащата дава три от дъщерите си срещу доставки на опиум, към който е пристрастен. Рахимà се оказва неканен гост във вече устроено домакинство, отнета ѝ е първата любов, а единствената цел пред нея е да ражда момчета. Обречена е до края на живота си да чисти и готви, да гледа едни и същи стени и едни и същи хора. Обикновена съдба на обикновено афганистанско момиче.
Била Шекибà – дарът, който можел да бъде предоставян в чужди ръце с лекотата, с която бивал приет.
В тази незавидна участ тя постоянно си припомня историята на своята баба – Шекибà, половината лице на която е обезобразена още в детството. Не стига това, но момичето губи и всичките си близки при поредната епидемия, а роднините ѝ я приемат насила и само защото не могат да не го правят. Подложена на постоянен тормоз, тя търси изход, но бързо разбира, че в Афганистан в началото на XX век всяка врата за жена, която иска да продължи сама напред, е затворена. В крайна сметка момичето е подарена на царя и изпратена да охранява драгоценния му харем, получавайки свобода, каквато не е очаквала. Там се забърква в дворцов проблем и внезапно се оказва омъжена – неочаквана приумица на съдбата. Но тя е подготвила още страдания за нея.
Успоредните драми на двете жени нагледно показват колко малко неща се променят в едно вцепенено в средновековието общество, оковано от религията и нерушимите обичаи. Линията на Рахимà се развива в наши дни и там е налице стремежът към промяна в Афганистан, дори жени влизат в парламента, но Хашими безмилостно разкрива колко лицемерно е това привидно позволение да участват в обществения живот. Тя ясно показва и че не са само мъжете отговорни за тежката съдба на жените – по-възрастните майки и свекърви са жестоки с по-младите, свирепо защитават дребните си привилегии, сами измислят нови и нови начини да ги мъчат, отмъщавайки си – дори несъзнателно – за това, което им е било отказано изначално.
Животът е труден. Губим бащи, братя, майки, пойни птици и частици от себе си. Камшици плющят по нашите гърбове, виновните са обсипвани с почести, а има и толкова много самота. Глупачка бих била, ако се молех на децата ми да бъде спестено всичко това. Поискаш ли прекалено много, нещата могат да тръгнат на зле. Не мога да се моля за малки неща. Мога да се моля за плодни поля, за майчина любов, за усмивката на дете – за живот, в който горчивината е по-малко, а сладостта – повече.
Макар „Перлата, която се освободи от черупката си“ да е сравнявана с „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“ на Халед Хосейни, аз мисля, че са различни. Както самият той казва в цитата си на корицата, книгата е семейна драма, която не залага на драматичен сюжет и тежки обрати. Напротив, тя е реалистична и описателна, залага на описанието на детайлите в бита на жените и преди век, и сега, предава атмосферата и ограниченията, в които живеят жените там – и не е чудно, че до наши дни над половината от браковете са уредени и момичетата нямат думата в избора на съпруг. Надя Хашими е нов силен глас, който, обичайно, се налага да заговори от Америка, за да каже истината.
Благодаря на Елика Рафи за деликатния превод, на Ганка Филиповска за внимателната редакция, на Стоян Атанасов за докосващата корица. След вас нямам работа, а само удоволствие.
Друго ревю за книгата има в „Дневникът на един книжен тигър“.
От същите жанрове
