Писането е чудновато занимание, приятелю, по мое мнение то е първата най-чудновата и ужасна дейност, с която човек може да се заеме – и добави, връщайки се към пестеливата усмивка: – Четенето е втората.
Не съм и очаквал нищо по-малко и неглавоблъскащо от Хосе Карлос Сомоса – „Стръв“ и „Клара и сянката“ за мен са еталон за неопределимо жанрово книги, в които популярната и високата литература се срещат в необичайна и завладяваща сплав. „Пещерата на идеите“ ми бе препоръчвана от различни хора с определено по-елитарен от моя вкус, поради което и тази среща се забави, не е книга за отмора, каквито по-често избирам. Знаех, че влезеш ли в света на Сомоса, няма излизане до края – и това се отнася и до героите му в Древна Атина, и до един нещастен преводач, който се е заел с непосилното.
…всеки чете това, което иска да прочете. Думите са само съвкупност от символи и винаги се нагаждат към нашите предпочитания.
На повърхността се вихри кървава и пикатна историческа мистерия в Древна Атина – там, където умът и съжденията са на висока почит, но под техния надменен плащ се крият и много тайни и забавления за простолюдието, което нехае за висините на философията, а дири своите плътски и понякога стигащи до екстатични крайности забавления. Там някой избива млади и красиви младежи, които следват в Академията на Платон и са еталон за бъдещи атински граждани, а един Тълкувател на загадки (същи Шерлок Холмс от древността) е нает, за да разкрие кой е отговорен за тази жестоки престъпления.
Но истинската книга не е това – тя е посветена на преводача, който превежда древния текст, описващ тези мистериозни събития, който открива в текста нови и нови причудливи загадки. На първо място, той установява, че текстът е ейдетически, тоест чрез използване на скрит код намеква за съвсем други събития. На второ, пред смаяният му взор в сцените се появяват животни и действия, невидими за героите, но предназначени изрично за самия него и за нас като читатели, а в един момент и герой от книгата прониква в неговия свят, както и самият преводач открива себе си вътре в книгата. Всичко това – гарнирано със загадъчната смърт на предишния преводач на тази древна книга и с тайнствена фигура, която в крайна сметка отвлича настоящия, за да го накара да довърши работата си на всяка цена.
Ти си само един жалък Тълкувател на загадки. Задоволяваш се да наблюдаваш материалните неща, да ги съдиш и да правиш заключения: това се е случило по този или онзи начин, по тази или онази причина. Но не достигаш и няма да достигнеш никога до Истината сама по себе си. Не си я съзерцавал, не си се наситил на абсолютния ѝ облик. Умението ти се състои единствено в разкриване на сенките на тази Истина.
Тази преводач, по думите на един от героите на Сомоса, е „човек, който се стреми да разгадае тайната на текст, написан на друг език, без да забелязва, че думите отвеждат само към нови думи, а мислите – към нови мисли, докато Истината си остава непостижима.“ И в крайна сметка това е един от ключовете към „Пещерата на идеите“, един метатекст, който всъщност нищи огромните теми за литературата като предаване на смисъл през хилядолетията, четенето като живеене в различни иначе далечни един от друг светове, работата на преводачите, които трябва не просто да предават писани символи, а идеи, и дали е възможно тези идеи, както са смятали някои от великите мислители, да съществуват отделно от сенките, които хвърлят в нашите умове. Сомоса си играе и с очакванията на читателя, и със собствената си роля, като всичко това е могло да бъде превърнато в сложен и специализиран труд – вместо това обаче е опаковано като привлекателна историческа мистерия, смилаема и за неизкушени във високата литература и философия читатели.
Един Зевс знае колко текстове, колко въображаеми теории, записани с перо и мастило, ще управляват в бъдеще живота на хората и безсмислено ще променят хода на времето.
