Една от онези любими книги, четени безчет пъти преди години, и които имам нужда да си припомням понякога, за да знам кой съм и какъв съм бил. Нека е наивна „Песните на далечната Земя“, нека е твърде семпла и несложна – но е толкова красиво атеистично-вдъхновена, толкова изчистена от тинята на историята на човечеството и настоящето, в което се е забатачило като в плаващи пясъци – Артър Кларк със замах хвърля цялата планета и греховете й в слънчевосистемен крематориум и започва на чисто на далечна планета.
Таласа е една от първите колонизирани от хората планети при последния им голям проект – отчаяното бягство от обреченото Слънце. Почти изцяло водна планета, с ограничена суша, там хората успяват да създадат утопично, кротко и неагресивно общество, в което дори и политическите противоборства са по-скоро за бягство от скуката, а не от реално противопоставяне на различни гледни точки за бъдещето. То е естествено ограничено от самото естество на планетата и сдържаността е сякаш вградена в характерите на таласите.
Това спокойствие е нарушено от пристигането на последния кораб, напуснал Земята непосредствено преди унищожението й – „Магелан“. Земляните са на път към далечна звезда и планета, но трябва да изградят наново ледения щит, който предпазва кораба им при главозамайващата му скорост. Посрещнати като желани гости, между тях и таласите се завързват сложни отношения, логично възниква идеята да останат тук, в гостоприемния и вече опитомен свят, дори и насила, а нейде сред моретата на планетата още една голяма загадка чака да бъде забелязана от човечеството.
Кларк обаче не търси действието тук, по-скоро се опитва да мечтае. Да опише едно наистина невъзможно бъдеще, защото не ми се вярва и за миг да си е представял човеците без тяхната агресивност и желание за завладяване на нови територии, да не говорим с доброволен и разумен отказ от религии и суеверия. Дори и трагедията на унищожението на Земята, описана достойно и със замах, не би могла да промени дотолкова вкоренените инстинкти. Сблъсквайки последните земляни с едни от първите постземляни, той щрихира къде би могла да мине разделителната линия между тях – във все още неугасналата амбиция у първите и пасивното желание за лично щастие у вторите. Бурен, труден живот или спокойствие и примиряване с постоянната скука, но в сигурност. Нека всеки сам избере.
„Песните на далечната Земя“ е от онези класически произведения, които стоят в основата на мащабните фантастики на нашето време, които обожавам да чета. Тя има собствен вкус и очарование, собствена стойност, която няма да намалее с времето, защото е непреходна като мечта – няма нужда да се поправя, няма нужда да се променя, тя е съвършена в недосегаемостта си.
И едно допълнение от края на 2016 г. Имах щастието да направя тази книга в достойно издание: